Лично тя обаче не вземаше на сериозно тези философски брътвежи. Беше й абсолютно все едно къде ще стреля — важен бе резултатът.
Но виж, Витка не можа да се престраши да стреля в главата.
Глупаво беше да я съди за това, бе се справила отлично със задачата си. Ковригин беше мъртъв. Макар че тепърва им предстоеше да се убедят в това.
Витка сякаш се бе вцепенила. Стоеше до прозореца и безизразно гледаше през мерника.
— Ей, я се съвземи! — разтърси я за раменете Зоя.
Неслучайно беше дошла заедно с нея. Трябваше да види как ще се справи, да провери възможностите й.
Витка я погледна равнодушно, с треперещи ръце остави винтовката на пода, свали ръкавиците и ги хвърли до нея. И отново застина като прикована.
— Ама и ти ги вършиш едни, да му се не види! — неодобрително поклати глава Зоя.
Хвана я за ръката и я помъкна към изхода.
В двора ги чакаше безценната им волга със зацапан номер. Зад волана беше Анка.
Зоя помогна на Витка, която се държеше като невменяема, да седне на задната седалка и се настани до нея. Колата излезе от двора, сви по оживената улица и пое към къщи.
По пътя спряха до един уличен телефон. Зоя набра номера и се свърза с Тонка.
— Здравей, скъпа — започна бодро. — Как си, добре ли си със здравето?
— Ами добре съм — отговори от другата страна Тонка. — Само сърцето от време на време се обажда. Но нищо, ще ми мине.
— Как да ти кажа. Един мой познат скоро умря. Получи два инфаркта един след друг.
„Два инфаркта“ означаваше два куршума в сърцето. Познатият беше Ковригин. А умрял — означаваше, че поръчката е изпълнена.
Това беше първата операция, която Зоя проведе сама от начало до край. Сама се погрижи за всичко: за проучването на обекта, за избора на позиция за стрелба, за доставката на оръжието, за връзката и потвърждаването на резултата. Е, разбира се, двата снайперистки изстрела завършиха блестящо цялата операция.
Фирма „Черната стрела“ започна да функционира с пълна пара.
Все още не всичко беше обмислено добре. Трябваше да се реши въпросът със средствата за връзка, специалната техника за подслушване и проследяване. Трябваше да се научат да боравят с нея. А освен това да помислят и за транспорта. Не биваше да ползват само една кола, така бързо можеха да ги спипат.
Но нищо, всички проблеми щяха да се решат, стига да има пари. А тя щеше да ги получи на следващия ден.
Едрият набит мъж със сбръчкано чело и малки очички гледаше строго и изпитателно Плахов.
— Значи, казваш, че Самуна е поръчал убийството ти. Знаеш ли, предполагах, че ще стане така.
— Благодаря ти, много ме успокои.
Цепеницата беше бос на силовата групировка, която пазеше гърба на Евгений Александрович и фирмата му, и държеше да бъде информиран незабавно при възникване на какъвто и да било проблем. Евгений Александрович просто не можа да си премълчи за случая с килъра.
— Трябва да му потърсим сметка за това.
— Нали ти казвам, тази госпожа обеща да ликвидира Ковригин още днес.
— Това е невъзможно, скъпи мой!
Седяха в едно кафене, над бара работеше телевизор.
— Честно казано, останах с впечатлението, че е много сериозен човек.
— Не споря. Да използваш снайперист, който без проблеми може да ти направи мозъка на пихтия, не е шега работа. Но разбери, тази мадама е била при теб сутринта, а още не се е стъмнило даже. Дори да има сериозни намерения да го ликвидира, това може да стане най-рано утре.
— Четиридесет хиляди долара не са малка гаранция.
— Така е — кимна Цепеницата и хвърли бегъл поглед към телевизора. И се втрещи.
В едър план на екрана видя Ковригин. Опънат по гръб, очите му безжизнено гледат в нищото. А в областта на сърцето — две кървави петна. Мъртъв.
„… Инокентий Михайлович Ковригин е бил застрелян пред входа на офиса си — съобщи телевизионният репортер от местната телевизия. — Бил е застрелян от снайперист с много висока класа от разстояние триста метра…“
След това показаха апартамент в новостроящ се блок и захвърления там снайпер.
„… Това е мястото, откъдето е стрелял снайперистът. Позицията е избрана много удачно. От нея входът на офиса на бизнесмена се вижда отлично. Винтовката СВД е оставена на местопрестъплението — почерк на професионалист…“