Живееше добре, всичко й беше наред. Механизмът за ликвидация беше сработен до съвършенство. Конвейерът на смъртта работеше като часовник.
Всички акции се организираха лично от нея. Но този път реши да си направи експеримент — ликвидирането на директора на голям универсален магазин възложи на Анка и Любка. Каза им само фамилията на жертвата и им показа снимката му. С това участието й в операцията завърши. Двете трябваше да направят всичко останало сами. Време беше вече да се справят и без нея и да се научат на малко самостоятелност.
Зоя седеше зад волана на колата си — напоследък караше волво — и наблюдаваше входа на универсалния магазин. Ето я и волгата на директора. Всеки момент трябваше да се случи нещо. Поне се надяваше на това.
Директорът, пълен мъж с кожено манто и куфарче със златни закопчалки, излезе от магазина. Личеше, че е в много добро настроение. Бързаше към къщи човекът, при жена си и децата… Не знаеше, че негов приятел иска незабавната му смърт. А Зоя бе готова веднага да изпълни желанието му.
Бялата жигула със зацапан номер спря до волгата точно когато човекът се канеше да седне в нея. Никой не чу изстрелите. Затова пък мнозина видяха как директорът се олюля и започна бавно да се свлича на земята.
Жигулата даде газ и набирайки бързо скорост, се вля в потока от коли. А около шефската волга вече се беше събрала тълпа. Сякаш тръпнеха да се полюбуват на кървавото зрелище. Но те бяха просто зяпачи. Зоя обаче се приближи не само от любопитство — тя трябваше да се убеди в крайния резултат от работата.
Директорът на универсалния магазин беше мъртъв. Единият куршум го беше прострелял в сърцето, другият — в главата. Анка и Любка бяха взели изпита си с шест плюс.
Те поначало бяха мъжки момичета. Не се страхуваха от нищо, постоянно тренираха. Стреляха в тира, занимаваха се с карате. А Любка беше завела в тира при Митрич и сестра си. „Нека тренира — каза, — може пък да излезе нещо от това“.
Анка и Любка живееха отделно от самото начало. Зоя пък се стремеше към колективен живот. Но сега разбра, че момичетата са прави — трябваше да живеят на различни места. Опасно бе да делят една квартира — ако една се издъни, ще арестуват всички.
Затова реши да си наеме отделен апартамент. А Ирка, Битка и Тонка можеха да живеят заедно. Зоя щеше да оглавява организацията и като начало щеше да започне с две бригади. Първата — Анка и Любка. Втората — Ирка, Витка и Тонка. Тези две бригади трябваше да действат независимо една от друга. Момичетата вече бяха понатрупали опит. Можеше да работят самостоятелно. Тя само щеше да им дава поръчките и да прибира парите за изпълнението от клиентите.
Освен това никак не би било лошо да се помисли и за система за безопасност. Току-виж, ченгетата спипали едната бригада и прибрали например Анка и Любка. Трябваше да се направи така, че Зоя и другата бригада да останат незасегнати от верижната реакция.
— Зойка, имаме ново попълнение на колектива — съобщи Анка.
— Сестра ми — добави Любка.
— На колко години е?
— На осемнадесет. Стреля отлично.
— На практика пробвали ли сте я?
— Е, как да я пробваме без твоето съгласие?
— Сигурни ли сте, че ще се справи?
— Марта ненавижда мутрите. С удоволствие ще убие когото и да било от тях.
Да убиеш мутра не беше сложно. Но зад тях стояха много силни групировки. И разузнаването беше по-добро, отколкото при ченгетата. Именно затова за разработването на ликвидация на авторитетни мутри Зоя вземаше много повече, отколкото за бизнесмени. А сега изведнъж се появява човек, който е готов да изпълнява само такива поръчки.
— Опит има ли?
— Засега не.
— Ами нека се пробва. Имам тука една поръчка…
По-късно Зоя научи, че Марта се е издънила. Втората й поръчка обаче беше изпълнена на високо професионално ниво.
През пролетта на 1992 година Зоя реши да събере всичките си момичета: Анка, Любка, Ирка, Витка и Тонка…
— Как е сестра ти? — попита тя Любка.
— Добре е.
— А ти как си? — погледна тя Анка.
Едната бригада беше на нейните плещи и Зоя искаше да разбере как вървят нещата.