Всичко това не беше на добре.
— Трябва да се свържем с Марта — каза Зоя. — Ето от кого трябва да тръгнем.
— Уви — разпери безпомощно ръце Леша. — Това е невъзможно.
— Защо?
— Нали сама си разработила системата за безопасност. Връзка с килърите имат само организаторите и бригадирите. Но и двете липсват. Първо тях трябва да намерим.
— И къде по-точно?
— Затова се получава омагьосан кръг.
— Никаква възможност ли няма да се свържем с Марта?
— Без Анна и Люба? Няма как — убедено поклати глава Леша. — Извинявай, но ставаш заложник на собствената си система за безопасност.
— Никой ли не се е опитал да се свърже с диспечерите?
— Не, всичко е спокойно.
Всичко било спокойно… Сърцето й обаче се свиваше от лошо предчувствие. Трябваше да се вземе в ръце.
— Нали знаеш какво да правиш в случай на евентуална опасност — сякаш помежду другото подметна тя.
— Знам. Радиостанцията е наред. Ако евентуално стане нещо, веднага съм в ефир.
В случай на опасност посредникът трябваше да забрави за телефона и джиесема, както и за обикновените радиостанции. В действие влизаше стационарната радиостанция, настроена на определени честоти.
Зоя се прибра доста обезпокоена. Предчувствието, че ще се случи нещо лошо, не й даваше покой. През всичките три часа, докато правиха секс с Леша, тя постоянно скачаше и го караше да звъни на диспечерите, за да проучи каква е обстановката. Това не беше секс, а същински ад.
Трябваше да се предприеме нещо. Не биваше да се седи със скръстени ръце. Наложително бе преди всичко да се доберат до Марта и до онзи недострелян тип. Току-виж се окаже, че те са две звена от една и съща верига…
Едната й ръка — бригадата на Анка — беше парализирана. Не можеше да действа с нея. Но имаше още една — бригадата на Витка. Трябваше спешно да се свърже с втория посредник, за да направи връзка с нея. В близките няколко часа Витка трябваше да получи бойна задача…
Анка лежеше на пода в хола, зад дивана. Беше с вързани ръце и крака, със залепена със скоч уста. Нито да избяга, нито да извика. Никита можеше да не се притеснява за нея.
Беше дошла с кола — мерцедес 300. Той го закара на платен паркинг — току-виж му потрябва.
Когато излезе, Марта остана с Анка. Макар че не беше нужно.
Почти две денонощия бяха минали, откакто бе убила сестра си. По принцип би трябвало поне малко да се е отърсила от шока. Но се получи тъкмо обратното. Марта все повече се самовглъбяваше. Алкохолът не й помагаше вече, от него само й се доспиваше.
— Идваш ли с мен? — попита я Никита за всеки случай.
Тя само поклати отрицателно глава — не, никъде няма да ходя. И не страхът беше причина за отказа й, тя просто нямаше желание да прави нищо. Беше изпаднала в ужасна черна апатия. Беше й все едно дали Зоя ще я преследва, дали ще я убият, или помилват. Смирено щеше да приеме всеки удар на съдбата, стига да не убива никого повече…
Марта не реагира по никакъв начин на присъствието на Анка. Сякаш тя не беше приятелка на сестра й, а някакво чучело. Гледаше я, като че ли е манекен.
Не се интересуваше от нищо друго, освен от собствените си терзания.
За сметка на това Никита беше твърдо убеден в силите си. Той трябваше да я спаси от грозящата я опасност. Би се разпънал на кръст, но щеше да направи това, което е решил.
Бе изтръгнал от Анна цялата информация, която можеше да получи от нея. Тя знаеше как да се направи връзка с всички килъри, които й бяха пряко подчинени, как да притиснат помощните специалисти.
Вече бе успял да се свърже с капитан Светлов. Бе се ограничил само с намеци, но му бе обещал, че скоро ще му даде много интересна информация.
Светлов щеше да си свърши работата както трябва. С голямо удоволствие би обезвредил килърите и всички, които работят за тях. Но ако го направеше, можеше да изплаши диспечерите и посредниците и в крайна сметка ще се прекъсне връзката със Зоя Кречет. И тогава всичко щеше да отиде по дяволите. А опасността щеше да надвисне над главата на Марта като дамоклев меч.
И щеше да започне голямото преследване. Килърите от втората бригада щяха да тръгнат по пътя на войната. Тогава щеше да загине не само Марта, но и самият той щеше да си изпати, даже и Светлов нямаше да бъде пожален. Не трябваше да се съмняват в могъществото на дамата в черно.