— А коя сте тогава? — попита я с фамилиарна учтивост.
— Алла Генадиевна.
— И между другото, помагате на престъпниците.
— Как смеете!
— Млъквайте, Алла Генадиевна! Всичко знам за вас.
Каза го толкова убедително, че бабето едва не получи сърдечен удар.
— Кой сте вие? — попита, пребледняла като платно.
— Агент от КГБ — с гръмовен глас заяви Никита. — Днес вече Федерална служба по безопасност…
Алла Генадиевна беше от онзи тип хора, които само при споменаването на КГБ изпадаха в тих ужас. А ако й опрат и пистолет в главата, то инфарктът й е в кърпа вързан.
— Интересува ме престъпната ви дейност — продължи да й оказва психически натиск Никита.
Той я заведе в хола, сложи я да седне в едно кресло, но не пусна ръцете й.
— Не ви разбирам…
— Вие сте диспечер на една сериозна престъпна организация. Имате ли поне представа, че те се занимават с поръчкови убийства?
— Какво говорите! — ахна бабата.
— Но това че организацията е престъпна, сте предполагали.
— Ами… честно казано… — Изведнъж се сепна: — Чакайте, не мога да ви разбера…
— Е, щом не разбирате, ви чакат петнадесет години в лагер. Но ако си помислите и сте готова да ни сътрудничите, ще се разминете само с мъмрене. Така че решавайте. Ще ни сътрудничите ли?
— Да! — Бабето се предаде окончателно.
— Искам да знам само едно — на кой телефон се обаждате, за да предадете съобщение на посредника.
Алла Генадиевна беше готова да каже и майчиното си мляко. Но… Знаеше номера само на втория диспечер. Нищо повече.
— Как подавате сигнал за опасност?
Тя му показа едно копче, монтирано отстрани на масичката за телефона.
Никита я огледа добре, погледна я отвътре. Точно така, отдолу имаше примитивен радиопредавател. С едно натискане на копчето той пращаше сигнал за опасност на дамата в черно.
— Някога натискали ли сте това копче? — попита той.
— Да ви кажа, не се е налагало.
— Даже и през ум да не ви минава да го правите. Сигналът за опасност ще отиде по предназначение, но едновременно с това ще се задейства взривното устройство в радиопредавателя.
Никита искаше да изплаши бабето, за да не реши да натисне копчето.
— Какво говорите! — пребледня тя.
— Алла Генадиевна, вие сте в голяма опасност. В най-близко време ще вземем апартамента ви под охрана. Но въпреки всичко, докато не унищожим криминалната организация, опасността постоянно ще тегне над вас.
— Разбирам… — затрепери от страх бабето.
— Трябва да ни помогнете да заловим тази банда. Преди всичко като патриот на великата ни Родина…
— Да, да! Какво трябва да направя?
— Чисто и просто нищо. Не трябва да показвате никакви признаци на безпокойство. С една дума, не трябва да натискате това копче.
— Дума да не става, боже опази…
— И второ, да не звъните и да не уведомявате за посещението ми втория диспечер. Ако той сам ви се обади, нито дума за мен.
— Ще направя всичко както казвате! — клетвено обеща Алла Генадиевна.
— После обаче ще трябва да живеете само от пенсията си.
— Е, какво да се прави… — тежко въздъхна тя.
— Но това, разбира се, е по-добре, отколкото да караш на затворническа дажба.
— Да, да, разбира се! — изтръпна тя. — Това безусловно е по-добре…
Вече беше сигурен, че никой няма да научи за нахлуването му в дома на първия диспечер. Поне в близките няколко часа.
Призля му, когато разбра на кой адрес съответства телефонът на втория диспечер. Беше на другия край на града, на улица „Подбелска“. За да стигне дотам, трябваше да прекоси цяла Москва. А времето го притискаше.
Наложи се да остави колата и да се довери на метрото. Щеше да стигне по-бързо.
Трябваше да се качи на станция „Битцевски парк“, да направи прекачване от „Тургеневска“ към „Чисти езера“, а след това пеша към улица „Подбелска“. Под земята нямаше натоварени улици, нямаше задръствания и мотрисите се носеха с бясна скорост, но въпреки всичко му се струваше, че пътуването ще бъде безкрайно.
Затова реши да вземе такси и с много мъки успя да стигне до адреса. Слезе пред висок блок с асансьор. По пътя бе отскочил до един магазин да си купи тъмни слънчеви очила, а тояжката я намери на улицата — беше намислил нещо.