Вратата беше съвсем обикновена, не бронирана, отваряше се навътре.
Светлов натисна звънеца и той изчурулика някаква весела мелодия. Но никой не отвори.
— Е, какво ще кажеш? — обърна се криминалистът към якия омоновец.
Той вяло сви рамене:
— Докато намериш някой шлосер от квартала…
И се превърна в кълбо от енергия и сила. Подскочи светкавично, изрита с двата крака вратата и меко падна на ръце.
От мощния удар вратата изскърца жално и изпука. Мъжът я ритна още веднъж и тя поддаде. Вече можеха да влизат спокойно.
Омоновецът влезе първи. Но мигом излетя обратно като стрела.
— Залягай! — кресна.
В движение сграбчи Светлов и един от колегите си, и ги повали на пода. Третият омоновец и Никита мигом залегнаха след тях.
Последва гръм. Ударната вълна мина над главите им, съпроводена от огнено кълбо, и се отдръпна. В апартамента лумна пожар.
— Имаше бомба — задъхано обясни омоновецът едва поемайки въздух. — Не беше самоделка. Червените лампички мигаха и беше ясно за какво става дума…
— Вътре няма никого — реши Светлов.
Не грешеше.
Пожарникарите пристигнаха много бързо — десет минути след взрива. Бързо и сръчно ограничиха разрастването на пожара и го потушиха за минути.
Пристигнаха и спецовете от Федералната служба за безопасност. Светлов им се представи и обясни какъв е случаят.
— Шантав ден! — Федералният изруга. — И нощта също беше такава. Това е четвъртият взрив за днес.
— Как четвъртият? — попита Светлов и погледна Никита.
— Ами така, четвъртият.
— На кои адреси са другите?
Човекът му ги съобщи. Светлов отново погледна Никита.
— Тези ли са?
— Да… — стъписан кимна той.
Бяха адресите на диспечерите.
— Пострадали има ли?
— Да. Загинала е възрастна жена. И младо момче, инвалид по рождение.
Никита кимна на Светлов — да, бяха същите.
Значи и в техните радиопредаватели са били монтирани взривни устройства, които са можели да се задействат от насочен радиосигнал. Жената в черно е била уведомена за близката опасност и е побързала да се отърве от диспечерите.
— Обявили са ни война — тихо каза Никита.
— А не, драги, войната си я започнал ти — смръщи вежди Светлов. — Но тя не е твоя, а наша.
Той се свърза с Вершинин.
— Какво става?… Задържали сте един? Разприказва ли се?… Ами чудесно! При нас обаче стана засечка. Загубихме и последната нишка… Нищо, все ще измислим нещо…
Операцията по залавянето на килърите продължи през цялата нощ. Вершинин и Светлов се включиха в нея. Никита ги следваше неотлъчно навсякъде, но не вземаше участие. Стараеше се да стои в сянка.
Отначало всичко вървеше много добре. Заловиха един, втори, трети килър. Един след друг прибраха и помощните специалисти. Но на разсъмване късметът започна да им изневерява. Пристигат на посочения адрес, а там няма никого. Стопаните напуснали домовете си спешно и завинаги.
— Нали каза, че само бригадирът има връзка с килърите? — попита Светлов.
Никита кимна утвърдително.
— Но него го няма.
— Няма го.
— Задавил се е със сиренцето.
— Задавил се е.
— Сигурен ли си?
— Абсолютно.
— Тогава кой е предупредил килърите?
— Не знам — недоумяващо сви рамене Никита.
— Не е лошо да разберем. Добре де, хайде да вървим на следващия адрес.
Никита кимна одобрително. Но нямаше намерение да го последва. Когато Светлов се разсея за малко, той се възползва и незабелязано се изплъзна. Дим да го няма…
Марта се събуди посред нощ. Вратата към коридора беше открехната и през процепа се процеждаше светлина. Беше някак странна, сякаш идва от небитието — синя, прозрачна, и всеки момент ще изчезне.
Но не изчезна. Напротив, стана още по-ярка. Появи се Люба. Беше в същия строг делови костюм, а светлината образуваше ореол около нея.
Друг на нейно място би се сковал от суеверен страх. Но Марта не се изплаши. Тя скочи от леглото и се хвърли към сестра си.
— Прости ми, прости ми! — Това не беше вик, а по-скоро стон.
Толкова искаше да я прегърне, но видението изведнъж изчезна. И светлината угасна. Марта остана сама в непрогледния мрак. И се събуди. Този път наистина.