— Какъв Игор? — не разбра ченгето.
— Ами капитан Светлов.
— Сега ще дойде. Ти какво, познаваш ли го?
— Как да не го познавам. Заедно с него издирваме килърите. Аз съм Никита. Звъннете му и му кажете, че сте ме арестували.
— Абе ще му звъннем ние…
Телефонният разговор изясни ситуацията. Заведоха Никита в хола, накараха го да седне в едно кресло. Но за всеки случай му сложиха белезници. Току–виж не е същият Никита.
— Мислехме, че си килър — каза едно от ченгетата.
— Макар че на този адрес би трябвало да живее някаква си Марта — добави другият.
С огромно усилие на волята, Никита не издаде вълнението си. Марта… Марта… Какво ли ставаше с нея сега?
— Би трябвало. Аз също дойдох да я търся. Арестувахте ли я вече?
— Не открихме никого — сви рамене ченгето.
Никита си премълча. Въпреки че ужасно му се искаше да възрази. Не може в апартамента да е нямало никого…
— Никого нямаше, абсолютно никого. Леглото в спалнята беше прилежно оправено, идеална чистота навсякъде.
„Странно… Къде ли е изчезнала Марта?“
Никита беше в пълен шок. Как щеше да живее без Марта? В същото време обаче сякаш камък му падна от сърцето. Добре че беше избягала. Никак не му се искаше да я види в следствения арест.
Най-после Светлов се появи. Вершинин беше с него.
— Никита? Ти ли си!
— Както виждаш…
— Богдан, свали му белезниците — разпореди се Вершинин и посочи Никита на цивилния.
— И пистолета да си даде.
— И пистолета… Какъв пистолет?! Я стига…
Лев взе ТТ-то и го завъртя на пръста си.
— Пушкалото не е твое, ясно ли е? — каза след кратка пауза.
И го погледна убедително. Тоест, не си вземай грях на душата, откажи се от оръжието, докато още сме добри с теб.
— Какво пушкало? Аа, това ли… За пръв път го виждам.
— Чудесно. А сега ще ни разкажеш ли как се озова тук?
— Ами… този адрес бях забравил да ви го дам. Сетих за него по-късно. И реших да отскоча сам.
— Браво на тебе! Истински герой! — саркастично му се усмихна Светлов и погледна двамата си колеги.
— Благодаря ви, приятели. Свободни сте. Ще се оправим сами.
Ченгетата си тръгнаха.
— Значи си забравил да ни дадеш адресчето, така ли? — с насмешка каза Игор.
— Ами да!
— А как ще обясниш факта, че тук живее някоя си Марта, която е трябвало да те убие.
— Така ли… — Никита се почеса по тила. — Не знаех.
— Всичко си знаел, приятелю мой — каза Вершинин. — Влязъл си в следите на тази Марта, а чрез нея и на цялата организация. Между другото, тя къде е?
— Не знам.
— Да не би случайно да си я… — каза Лев и прекара ръка през гърлото си.
— Бе ти да не си луд! Как можа да си го помислиш изобщо!
— А защо се притесни като момченце? Слушай, да няма джиджи-биджи между вас, а?
— Големи всезнайковци се извъдихте, ей — измънка недоволно Никита. — Кажете по-добре как намерихте това място.
— Не беше лесно — каза Светлов.
— Ами! Беше много лесно — намеси се Вершинин. — Вчера постъпи сигнал за разбит апартамент. Отидохме на адреса и намерихме компютър. Включен. Започнахме да се ровим в него. Открихме доста ценна информация… Участъковият излезе свестен. Обади се, където трябва. На нас ни остана само да си поразмърдаме малко мозъците.
— Между другото, вчера тук са открили труповете на двама мъже. Вървели си хората, вървели и в един момент се превърнали в леш… Случайно да знаеш нещо по въпроса?
— Не съм в час с нещата.
— Аз пък съм. Намерихме отпечатъците им върху клавиатурата на компютъра. Свалили са адресите от него и са дошли тук. А тук — бам-бам, и хайде…
— А зайчето се е изплъзнало — заключи Вершинин.
— Какво зайче?
— Ами онова, дето е трябвало да го гръмнат. Не знам със сигурност кой от двама ви е „зайчето“ — ти или твоята Марта…
— А може и двамата — Светлов се вгледа внимателно в Никита. — Много бих искал да чуя какво ще кажеш. Направо изгарям от нетърпение. Хайде, разказвай всичко подред…
Никита въздъхна, сякаш имаше намерение да им разкаже подробно цялата история.
И наистина им разказа всичко — за Марта, за Люба и Анка, за любовта си към Марта… Описа я в ярки тонове.
Но някои моменти пропусна. За това, как с Марта изтребиха бандата на Посечения. За това, че Марта застреля сестра си. И за това, че Анка умря от свръхдоза олово в главата. Нека си мислят, че тези две дами са живи и здрави и се крият някъде.