— Къде е Марта сега? — попита Светлов. Историята го бе трогнала.
— Не знам.
— Е, щом не знаеш, не ни казвай.
— Наистина не знам.
— Нищо, някой ден ще узнаеш. Но може да не ни осведомяваш.
— Да, наистина — поклати глава Вершинин. — Може да не ни осведомяваш. Разбрах, че било свястно момичето. Само малко се е отклонила от правия път. Значи, казваш, само мутри убивала.
— Само тях, гадините.
— Страхотна двойка сте — засмя се Светлов.
— Идеална — ухили се до ушите Вершинин. — Търкулнало се гърнето, та си намерило похлупака.
— Наистина ли няма да я закачате? — попита Никита.
— Е, поне ще се опитаме да я измъкнем от това опасно положение… Ще се по-ста-ра-ем… А после ще видим.
— Благодаря ви!
— Е, чак пък да ни благодариш. Освен това още е рано за благодарности. Първо трябва да хванем кака Зоя.
— Имате ли някакъв напредък?
— Не. В задънена улица сме — призна Светлов. — Но работим по въпроса…
— Нали знаеш, който търси, намира — добави Вершинин.
— Аз също ще търся.
— Ами търси… Но внимавай теб да не те намерят. Жената в черно сигурно няма да отмени гонката.
— Разбирам.
— Затова е по-добре да изчезнеш някъде.
— Къде?
— Ами където искаш. Само да не е на онзи свят.
— Абе то за там никога не е късно.
Светлов и Вершинин му стиснаха ръката и си тръгнаха.
Никита започна да си стяга багажа за път.
Не трябваше да остава повече тук. Апартаментът беше засечен. Килърите на Зоя можеха да се появят всеки момент.
Той слезе на двора. И като покосен. От ладата осмица нямаше и помен. Някой я беше откраднал. Дали я бе взел истинският й собственик… Марта? Но кога е успяла да го направи?
Може да е имала резервен ключ. Документите бяха в колата. Може да е имала ключ и от гаража.
Гаражът… Никита тръгна бързо към него. Не беше заключен. Точно така, някой скоро е бил тук. И нарочно е оставил вратите отворени. За да привлече внимание. А може пък Марта да го чакаше там…
Сърцето му се сви от радостно предчувствие. Но уви, вълнението му беше напразно.
Никита отвори тайника. Беше празен. Нямаше нито един пистолет, нито едно взривно устройство. Но имаше нещо друго — на дъното лежеше бележка.
„Московска област, село Куркино, номер 14.
Беше послание. От нея. За него. Чакаше го в някакво село. Дори не село, а селце. Където улиците нямаха имена, а само номера. Сигурно беше някакво абсолютно затънтено място.
Като по пръчка, на стената висеше карта на Московска област. Откри селцето много трудно, но все пак го намери. Трябваше да пътува по Ленинградското шосе.
Марта е усетила опасността. Събудила се е, събрала си е багажа, взела е оръжието от гаража и му е оставила бележка. Знаела е, че той ще отиде до тайника.
Но с колата не й е провървяло. Затова се е наложило да се скрие някъде и да изчака Никита да се върне с нея. И го е дочакала. Сега трябваше да е на път. На него също му бе време да тръгва.
Все пак Марта беше професионален убиец. Имаше тайник с оръжие в случай на опасност. Застраховала се бе и с някакво убежище в това село Куркино. Може би разполагаше с къща там — дървена, купена на безценица. И за нея да знае само тя и никой друг. И Никита…
Но трябваше да стигне с нещо до това село. С колата явно имаше засечка. Макар че… Имаше и един мерцедес триста, който принадлежеше на Анка. Щеше да се възползва от него. Документите бяха в джоба му, ключовете също бяха налице. Както и шофьорската му книжка. Какъв бе проблемът тогава? Нямаше пълномощно. Ако ченгетата го спрат, трябваше да ги забаламоса нещо. Например, че е взел колата от жена си, а пълномощното е забравил вкъщи. Ще им даде двадесетачка на ръка — глоба за това, че му е изфирясал акълът, — и туй то, работата е уредена. Дано само колата да не се води за издирване. Но до това със сигурност не се е стигнало…
Никита отскочи до платения паркинг, показа квитанцията, взе колата и — пълен напред.
Съвсем скоро щеше стигне до мястото. Марта щеше да го чака в дървената къщурка. Милата, скъпата, любимата му Марта. Сигурно вече ще е запалила печката — вътре ще е топличко, приятно, уютно. А може и пирожки да му изпече. Ще пият чай, ще хапват сладко и ще се любуват един на друг… Ще бъде толкова хубаво…