— Откъде го намери? — попита тя Олга.
— Видях го случайно на магистралата и го качих. Хубаво момченце, нали?
— Не можа ли да се сдържиш?
— Не можах. Всички момичета са луди по него. На вас харесва ли ви?
— Не е зле.
— Да ви го пратим?
— След като вече сте го минали всички?!
Олга изплашено се сви, гласът й започна да трепери.
— Извинете, Зоя, не искахме да ви казваме…
Зоя? Дойде му като гръм от ясно небе. Той едва успя да скрие изненадата си.
— Защо?
— Ами… нали съвсем наскоро бяхме докарали едни момчета, но моментът не беше подходящ. А този… Ами не можах да се сдържа!
— Разгонена кучка си ти.
— Извинявайте, но…
— Трябва да те накажа. Но извади късмет. Угоди ми.
— Сега ще го изкъпем и веднага ви го изпращаме! — зарадва се Олга.
— Нека първо да си почине красавецът.
— Да, да, разбира се. Ние направо го измъчихме.
Жената продължи да го изучава внимателно, но не гледаше под кръста му, а в очите. Точно така, позна го. Или само така му се струва?
Никита се чувстваше като заек в мрежа, който всеки момент ще бъде схрускан от лисицата.
— На магистралата, казваш, си го качила — попита отново онази.
— Да, беше с мерцедес триста. Свършил му бензинът. И аз го качих.
— Мерцедес? Триста… Това е много интересно. Къде е колата?
— Остана на магистралата. За какво ни е?
— А документите й къде са?
— Като че ли са у него, в дрехите му трябва да са… Да ги донеса ли?
— Да.
Олга излезе. Онази продължаваше да го пронизва с поглед.
След минута донесоха документите. Тя ги взе, погледна ги.
— Значи шестото ми чувство не ме е излъгало — злорадо се усмихна тя.
— Какво има?
— Анка. Това е колата на Анка. Този знаеш ли кой е? — Тя посочи Никита.
— Кой? — погледна го Олга.
— Това е Никита Брат. Онзи същият, от когото започна всичко. Точно той ми трябва.
Какво е започнало от него и защо е нужен на тази жена, Никита знаеше много добре. Вече беше сто процента сигурен, че пред него стои Зоя Кречет.
С леко движение на ръката, тя даде знак на Олга да излезе и се приближи. Свали от устата му лентата със скоч.
— Ето значи какъв си бил, Никита Брат. Какво направи с Анка?
— Каква Анка? Аа, онази, дето с Чапаев…
Анка всъщност беше убита от хората на същата тази Зоя. Но защо тя не знаеше? Може би наистина вярваше, че килърите й са видели сметката на Марта. Какво пък, ако е така, нека да вярва в това си заблуждение.
— Не се прави на глупак. Не ти отива. А и не печелиш нищо. И без това вече си мъртвец.
Каза го с такъв делничен и спокоен тон, че Никита направо настръхна.
— Ти ли си Зоя Кречет? — попита той.
— Да, аз съм Зоя. И фамилията ми наистина някога беше Кречет. Ето, виждаш ли, знаеш коя съм. Много работи знаеш ти. Дори не се опитваш да го скриеш. Защото знаеш, че така или иначе, ще умреш.
— За теб смъртта е нещо обичайно.
— Много си прав. Ти уби Анка. Уби и Любка. Ти уби приятелките ми. Но не ти се сърдя за това. Смъртта е нещо съвсем естествено.
— Ами умри и ти тогава — подсмихна се Никита.
Зоя се вгледа съсредоточено в него и каза с насмешка:
— Харесваш ми. Но ти ще умреш преди мен.
Никита замълча. Намираше се в такова положение, че с приказки трудно ще оправиш нещата. Можеше да я наругае, да я обсипе със заплахи, но това щеше да е чиста проба фарс, а не изход от положението.
Не виждаше никакъв изход, беше в задънена улица. Завързан, прикован към някакво ложе. На непознато място. Нямаше никаква възможност да се освободи, нямаше и оръжие. А си имаше работа не просто с подивели жени, а с професионални убийци. Навсякъде удряше на камък…
Щяха да го убият, защото така бе поръчал Витал. Щяха да го убият, защото тези самки убиваха всеки, когото изнасилят. Никита със сигурност не беше първият мъж, попаднал при тези убийци амазонки.
Както и да го въртеше, както и да го сучеше, оставаше му само едно — да посрещне достойно смъртта.
Но как да го направи? Та нали може и да не умре от куршум в главата. Можеха просто да го насилват до смърт. А по всичко личеше, че натам вървят нещата… Ненаситни кучки!
— За друго исках да те попитам. — Гласът на Зоя беше безразличен. — Защо тръгна срещу мен. Заради Марта ли?