— Да. Тя не искаше да убива повече. А ти нямаше да я пуснеш.
— Така е. Нямаше да я пусна — кимна Зоя. — Но не съм лъжица за твоята уста. И милицията е безсилна срещу мен. Надявам се, че си се убедил в това.
— Не съм сигурен.
— А аз съм сигурна. Загубих много хора. Страшно много. Но това е дребна работа. Хора винаги можеш да си намериш. Важното е, че аз съм жива. И се чувствам в пълна безопасност. Скоро ще стана още по-силна и отпреди. — У нея не се усещаше каквото и да било чувство на величие. Говореше съвсем равнодушно и монотонно, сякаш всичко бе ясно от само себе си. — А ти какво постигна? Марта, така или иначе, я пратиха на онзи свят. Скоро сам ще я последваш. А може пък… — Гласът й изведнъж затрепери, очите й се изпълниха с похот. — Може пък да си измислил всичко това, за да дойдеш при мен. Може би си знаел колко обичам хубавите момченца…
— Мръсница — усмихна се жлъчно Никита. — Ти си просто една мръсница. Никой ли не ти го е казвал преди?
Вместо отговор, Зоя го стисна здраво за слабините със силната си ръка. Започна да губи съзнание от непоносимата болка и вече през мъглата на небитието чу някакъв далечен глас:
— Довиждане…
Болката утихна и въпреки всичко той потъна в спасителен унес.
Осма глава
Зоя стоеше до прозореца. С разсеян поглед гледаше към пътя, който се виеше към къщата й през заснежените поляни.
Вече всичко беше наред. Благодарение на този глупак Никита Брат ченгетата здраво се бяха вкопчили в бригадата на Анка. Лишиха я от дясната й ръка. Добре че сравнението беше чисто условно. На човек не може да му порасне втора ръка, а на нея щеше да й порасне. Съвсем скоро на мястото на разгромената бригада щеше да се появи нова. И може би не само една.
Ченгетата не бяха успели да я спипат. И не знаеха къде да я търсят. Нямаха никаква представа за контактите й с нови поръчители. А поръчките валяха постоянно. Прехвърли всички на Витка. Добре смазаният механизъм работеше безотказно.
Всичко беше плод на много точна преценка на ситуацията. Освен това щастието й се усмихна. Чак да не повярва човек — телохранителят й, тази вечно жадна за секс кучка Оля, хванала Никита Брат. И то съвсем случайно. Дочукало му се на момичето. В резултат сега нямаше нужда да праща хора да го търсят. Беше в ръцете й. Щеше да го убие лично. Това щеше да бъде ритуално убийство. Първо ще го изнасили, а после ще го удуши с копринен шал…
Нека промени малко отношението си към жените, преди да умре. Идиот, мисли си, че може да ги разиграва както си иска. Но какво се оказа — че него направиха на маймуна. Нещо повече, оправиха го като последната курва.
В стаята влезе Олга.
— Мамче, момчето е готово — каза тя.
Обедът беше сервиран, можеше да започва. Би било глупаво да се откаже от такова вкусно ястие. Симпатяга, а и уредът му е голям…
Бяха го оставили да почива цяла нощ и половин ден. И сега — съвсем свежичък и събрал сили, й го сервираха като следобеден десерт. Тя чак се облиза апетитно. Сега щеше да отиде в сауната и да се позабавлява до насита…
Тъкмо щеше да се отдръпне от прозореца, когато забеляза две тъмни точки на хоризонта.
Хукна веднага към другия прозорец, до който беше монтиран триножник с бинокъл с голямо увеличение на образа.
Бяха два черни бавареца с тъмни стъкла. На такива коли обикновено се возят мутри. Да не би…
Трябваха й точно три минути, за да вдигне момичетата под тревога: Оля, Таня, Вика и Галка — четирите си телохранителки. Те бяха нейното семейство. Зоя и те четирите — това бяха обитателите на тази къща. Освен тях нямаше никой друг, който да я защити.
Изгубиха още около две минути, за да заредят оръжието. Около минута отне заемането на позиции за стрелба. И Зоя също беше въоръжена. Че как иначе…
Колите все още бяха доста далеч, а срещу тях вече бяха насочени пет винтовки СВУ с оптичен прицел. Не бяха със заглушители, само с дулен искрогасител. Но това ни най-малко не я обезпокои — къщата й бе съвсем изолирана от външния свят. Никой нямаше да чуе стрелбата. Освен онези, които пътуват в колите.
Стискайки здраво в ръце винтовката, Зоя се чувстваше защитена. В пълнителя имаше десет специални снайперистки патрона със стоманена сачма, палецът й бе на езичето на спусъка, окото й бе плътно прилепено към оптичния прицел. Готова за бой.
Момичетата също бяха затаили дъх, очаквайки всеки момент команда за огън.
Оптичният прицел — ПСО-1, позволява да се води прицелна стрелба на разстояние хиляда и триста метра. Колите караха точно срещу тях — почти неподвижна цел. Зоя още сега можеше да натисне спусъка, но реши да не избързва.