— Недей, моля ти се!
— Ами всичко зависи от теб! Къде движи Валята?
— В смисъл?
— В коя кръчма можем да го намерим?
— Аа… Ами в „Рубинена звезда“.
В същия този миг от джоба на мутрата се чу пиукане на мобилен телефон.
— Валята ли звъни? — попита Никита.
— Той е…
— Ще трябва да говориш с него. Давай. Кажи му, че всичко е наред и че сте хванали момчето… И внимавай, една излишна думичка и край, дотук си!
Мутрата закима бързо в знак на съгласие, извади от джоба на якето си джиесема и го долепи към ухото.
— Да, Валя, всичко е на шест… Да, при нас е… Да, караме го… Е, хайде, чао засега…
Никита беше доволен от поведението му. Кимна одобрително и му взе телефона.
— Къде трябваше да ме закарате?
— Ами, в „Звездата“…
— Къде е това?
Мутрата каза някакъв адрес.
— Шофьорът знае ли го?
— Какъв шофьор?
— Ами онзи, който остана в колата.
— Ъхъ…
— Хайде, обади му се да дойде с колата до парка. Ще отидем да го посрещнем.
Онзи сякаш възкръсна от мъртвите. Лицето му мигом се просветли, вече нямаше и помен от бледостта му. Разбра, че му подаряват живота. После щеше да му мисли как да се измъкне.
Той се свърза с шофьора, каза му да докара колата по-близо до парка.
— Е, к’во, тръгваме ли? — попита той.
— Много бързаш! А труповете?
Не само стените на тоалетната бяха разнебитени, но и подът — през една от дупките можеше да мине цял слон. Никита може и да преувеличаваше малко, но ония двамата влязоха в нея без проблем, живият им авер се погрижи.
Преди да хвърлят мутрите в клоаката, Никита огледа пистолетите им. Единият беше с револвер „Наган“, а другият — с протрит от носене „Макаров“. Най-вероятно и двата вече бяха изцапани с кръв. За сметка на това пищовът на третия си го биваше — съвсем нов на вид „Стечкин“ с вместимост на магазина от двадесет патрона и зареден пълнител.
— Убивал ли си с него? — попита го Никита.
— Ами не, само го пробвахме как стреля преди няколко дни…
— Но днес можеше да ме пречукаш с него.
— Недей така, братле, не ме разбра правилно, просто искахме да поговорим с теб…
— Ясна е работата… Добре де, изхвърли в тоалетната нагана и макарова. А стечкинът става мой.
Мутрата вдигна от пода двата пистолета, отиде до разпадащата се дупка на нужника и един след друг хвърли и двата пистолета.
— Я сега погледни дали твоите приятелчета са потънали в лайната! — нареди му Никита.
Онзи не се възпротиви и послушно се наведе ниско над дупката.
— Аха, потънали са — изпълнително му докладва онзи. — Не се виждат…
— Ами тогава довиждане…
Никак не му се искаше да го прави. И може би не той, а някой друг натисна спусъка. Двата куршума пронизаха тялото на мутрата един след друг. Онзи залитна и вече мъртъв, пропадна във вонящата яма.
И този потъна…
Никита огледа внимателно тоалетната. Забеляза следи от кръв. Какво пък, може просто да са счупили носа на някого тук. Никой няма да им обърне внимание. Мушна ТТ-то под якето, скри автоматичния пистолет „Стечкин“ в сака. Така. Вече можеше да върви.
Излезе от тоалетната със съвсем равнодушен вид. И точно в този момент покрай него се шмугна някакъв запален спортист. Никита се спря, извади си цигара, запали я. Дочака, докато мъжът излезе от нужника. Онзи не прояви никакви признаци на безпокойство. Значи не бе забелязал нищо странно. Отлично!
Тъмносиният форд чакаше до металната решетеста врата на парка. Той се приближи до него съвсем спокойно и отвори шофьорската врата.
— Ей, к’во пра’иш, бе! — Мутрата усети чак сега, че нещо не е наред.
Но вече беше късно. Дулото на ТТ-то беше насочено точно към дясното му око.
— Само да мръднеш, и ще те убия… — предупреди го строго Никита и отвори задната лява врата.
Седна на празната седалка и през облегалката опря дулото в гърба на шофьора.
— Тръгваме ли?
— Къде?
— А къде трябваше да се отидем. Къде чака Валята.
— Аа, Валята ли… Не знам къде чака…
— Ще си го изпросиш за лъжата.
— Ама наистина не знам…
— В „Рубинена звезда“.
— За пръв път я чувам.
— Нали ти казах, ще си го изпросиш за лъжата.
— Аа, „Рубинена звезда“… Ресторант ли беше това?
— Аха, ресторант — подсмихна се иронично Никита.