Мила бе спала цял ден. За сметка на това не я хвана сън цяла нощ. В съзнанието й постоянно изплуваха някакви порно сценки. Припомни си всички мъже, с които някога бе правила секс — любовниците й, мъжът й. Неволно ги сравняваше с Игнат — брата на Ина, мафиотския бос. Не можеше да си криви душата, той бе най-добър от всичките й любовници. Страшно й се искаше пак да преспи с него. А ако пробваше пак „Жар-птицата“…
Искаше й се да стане, да се качи в колата и да отиде при Ина. Но това беше пълна лудост — беше нощ.
Съблазънта обаче се оказа по-силна. В крайна сметка Мила не издържа и хвана телефонната слушалка. Набра номера на Ина.
Вдигнаха слушалката след около десет минути.
— Даа… — провлачи Ина.
— Здрасти, Мила е…
— Аа… — Изглежда, беше надрусана.
Чуваше се, че в стаята свири някаква музика.
— Веселиш ли се?
— Аха…
— Къде е Игнат?
— Какво, да не ти липсва?
— Ами не много, но…
— Не много, но ти се е дочукало, нали — грубо й се изсмя Ина. — Идвай насам. Спретнали сме си готино купонче.
— А Игнат там ли е?
— Игнат го няма. Но има други момчета. И тях си ги бива.
— Ти луда ли си?!
— Е, хайде сега, защо се правиш на интересна?
— Не се правя на интересна.
— Аа, искаш Игнат. Добре де, ще уредя нещата. Ела утре. Към единадесет часа. Ще се разбера с него.
— Ще си помисля.
— Виж я ти, щяла да си помисли. Защо ми се обаждаш тогава?
— Ами… просто така…
— Просто така! Е, хайде, стига си ме будалкала. Ще затварям, скъпа, че искат да ми запушат устата вече — изкиска се безсрамно Ина. — Хайде, чао…
Затвори й телефона. Мила остана насаме с размислите си. Не, утре нямаше да отиде при Ина. Щеше да мине някак и без Игнат.
Ковача се видя с Ловеца лично. На неутрална територия. Не се срещнаха извън града в обкръжението на бойците си — нещата още не бяха стигнали дотам. Срещата им се състоя на едно езерце с бели лебеди.
И Ловеца, и Ковача бяха лежали в затвора — единият беше изкарал четири, другият пет години. И двамата бяха млади: единият на двадесет и шест, другият на двадесет и седем. Но само според хорското виждане. В кръговете, в които те се движеха, възрастта им се смяташе за преклонна. „Мафиотите не живеят дълго“ — този афоризъм се беше превърнал в народна поговорка. Затова Ловеца и Ковача бързаха да живеят, за една година вземаха от живота толкова, колкото един нормален човек не може да вземе за десет. И възрастта им се определяше не от годините, а от степента на авторитет в мафиотските среди и властта, която притежават. А те не можеха да се оплачат от липса на такива.
— Е, за какво искаше да си поприказваме? — сухо попита Ловеца, загледан някъде в далечината.
— Ами да ти кажа, братле, свободата ме влече нещо — жлъчно се усмихна Ковача.
— В смисъл?
— Не искам хората ти да си играят повече в моя пясъчник. И ти да ми пикаеш в гърнето…
— Остроумничиш? И защо така? — Личеше си, че Ловеца е напрегнат.
— С една дума, повече нямаш работа на моя територия.
— Искаш да пласираш твоята стока, така ли?
— Позна.
— Какво ти стана изведнъж? Нали досега живеехме мирно и кротко, винаги сме се разбирали.
— И сега ще живеем мирно и кротко. Но далече един от ДРУГ.
— За това грешиш, братле. Ние с теб сме вълци. А вълците живеят мирно само когато са от една глутница. Когато обаче един се опитва да изгони побратим от глутницата, тогава всички се нахвърлят един върху друг и си прегризват гърлата.
— Аз не те гоня от глутницата. Моля те да се махнеш от моята територия. Моля те с добро.
— Само че аз няма да си тръгна с добро, ще има да чакаш. Нали знаеш, ако подадеш пръст, може да ти захапят цялата ръка.
— Знам. Извинявай, но нищо не мога да направя по въпроса. Значи се разбрахме, нека хората ти да не идват повече при мен.