Хелфид не ме разбра.
— Кралицата! — изсумтя. — На нея ѝ дай нови молитви или химни, само повторения и напеви, досадно нещо. А за тях си има предостатъчно свещеници. Вероятно ще припадне само като чуе за аезирите2, толкова мрази старите богове.
— Не говорех за кралица Ема — казах, — а за другата, Елфгифу.
— А, да. Не знам много за нея. Гледа да не се набива на очи. Но във всеки случай кралиците не наемат скалдове. Повече ги интересуват романтични песни за арфа и подобни лекомислени творения.
— Ами регентът Торкел? Чух, че Кнут го оставил да отговаря за страната. Той дали няма да оцени една-две поеми? Всички казват, че е от старата школа, истински викинг. Навремето бил наемник. Заклето вярва в Старата вяра и носи амулет с чука на Тор.
— Да, наистина, а трябва да го чуеш как псува, като се ядоса — поразведри се Херфид. — Толкова имена за старите богове не знам дори и аз. Здраво богохулства срещу свещениците на Белия Христос. Чувал съм, че напие ли се, нарича кралица Ема Бакрауф. Само се надявам, че малко саксонци го разбират. Във викингските легенди Бакрауф е сбръчкана вещица, жена на трол, а името се превежда като задник.
— Тогава защо не постъпиш при Торкел? — настоях аз.
— Това е идея — каза Херфид. — Обаче трябва да внимавам. Ако до Кнут достигне слух, че регентът си позволява разкоша да наеме личен скалд, кралят може да помисли, че е започнал да си придава важност и е намислил да става владетел на Англия. Кнут остави Торкел да отговаря за военната част и да потушава с твърда ръка местните размирици, но административното и правното управление са в ръцете на архиепископ Улфстан. Добре измислено: християнин държи под око езичниците. — Херфид, който бе смирен мъж, въздъхна. — Дори и да получа служба при Торкел, се опасявам, че няма да имаш особена възможност да блеснеш като мой ученик. Регентът е по-беден от един крал, и не толкова щедър. Добре дошъл си да останеш като мой ученик, но няма да мога да ти плащам. Ще сме късметлии, ако има какво да ядем.
Затруднението ми бе разрешено три дни по-късно, когато на вратите ни със съобщение за мен потропа един слуга. Трябваше да се явя пред домакина на кралицата, в готовност да се присъединя към свитата, заминаваща за родния ѝ Нортамптън. Трябваше ми само минута, за да стегна багажа си. Единствените ми дрехи, освен бозавата туника, обувки и тесните панталони, които носех всеки ден, бяха един вишнев костюм, който Херфид ми даде, за да мога да се появя в сравнително приличен вид в двореца. Натъпках го в износената кожена торба, която уших, докато живеех при монасите в Ирландия и се сбогувах с Херфид. Още се потеше над поемата си.
— Какво ще кажеш за „пламък на смъртта“? — предложих, докато мятах торба на рамо. — Добър кенинг за меч е.
Той ме изгледа с блажена усмивка.
— Пасва точно! — каза. — Все пак си се вслушвал в уроците ми. Надявам се, че някой ден ще откриеш как да се възползваш от дарбата си на разказвач.
Свитата на Елфгифу вече чакаше в двора на палата — четири тежки товарни каруци, около дузина ездитни коне и ескорт от хускарлите3 на Кнут. Последните представляваха символична защита, тъй като след идването на Кнут на трона в страната цареше небивал мир. Годините викингски набези и дейнгелда4 до такава степен бяха изтощили англичаните, че те биха приветствали всеки господар, стига той да им донесе мир. А Кнут бе направил и нещо повече. Беше обещал да управлява саксонците със същите закони, които имаха при саксонския крал. Оправда доверието на поданиците си — и намали данъците, — като отпрати армията си наемници, сбирщина от половината страни отвъд Ла Манша и Английско море. Но Кнут бе твърде хитър да се остави напълно беззащитен пред един въоръжен бунт. Заобиколил се бе с триста хускарли, все въоръжени до зъби мъже. Всеки кандидат за елитната охрана трябваше да притежава личен дълъг меч със златен обков на дръжката. Кнут прекрасно знаеше, че само един истински воин би притежавал подобно скъпо оръжие и само заможен човек би могъл да си го позволи. Англичаните никога не бяха разполагали с толкова компактна и смъртоносна бойна машина, при това с толкова стилно въоръжение.
Затова се изненадах, че и двамата хускарли, прикрепени към свитата на кралица Елфгифу, са инвалиди, единият с чуканче на мястото на дясната ръка, другият с дървен крак. После се сетих, че Кнут взе хускарлиге в Дания и остави само инвалидите. А дори и те не бяха за изхвърляне, реших. Еднокракият докуцука до коня си, наведе се и махна дървената протеза, за миг балансира на един крак, рязко подскочи и се метна на седлото. Там затъкна протезата в една кожена примка и за по-голяма сигурност, се омота през кръста с ремък.
4
Данък, първоначално изплащан като откуп на датските викинги, а впоследствие за набиране средства за финансиране на военни експедиции. — Б.пр.