— Исках кучкар, не мръсен датчанин с шавливи пръсти. Познавам гнусния ти говор — провлече. — Ставай на крака. — След което ми помогна с ритник. — Скоро ще разберем дали казваш истината.
Отведе ме обратно в бурга и провери дали казвам истината от измъчения иконом на Елфгифу. Когато последният потвърди кой съм, Едгар бавно се изплю — храчката ме подмина на косъм — и се закани:
— Ще я видим тази работа.
Върнахме се този път в кучкарника и Едгар вдигна резето на ниската врата към двора. Веднага ни погълна истерична кафяво-бяло-бежова каскада махащи опашки създания. Кучетата лаеха и виеха, не разбрах дали от радост или от глад. Някои обичливо скачаха към Едгар, други се натискаха и се бутаха да приближат, няколко отстъпиха назад и побягнаха към ъглите. Смърдеше отвратително. Усетих остра болка в пищяла — едно недоверчиво псе ме бе заобиколило и пробно ме ухапа. Едгар спокойно бръкна в развълнуваната маса кучешка плът, галеше ги, с любов ги чешеше зад ушите, обръщаше се към тях по име и с лекота отблъскваше по-любвеобилните, които се мъчеха да подскочат и оближат лицето му. Беше в стихията си, но за мен сцената бе като видение от ада.
— Ето тук ще работиш — ми каза троснато.
Трябва да съм зяпнал, защото на лицето му се появи присмехулна усмивка.
— Ще ти покажа задълженията ти.
Отиде при дългата, ниска барака в дъното на заграждението и с мъка отвори зле прилягащата врата. Вътре беше голо като в колибата с птиците, само дето по пода нямаше пясък и вместо стойки, по едната стена на постройката вървеше широка платформа от груби дъски, издигнати на къси трупчета на около тридесетина сантиметра от земята. Едгар посочи метнатия отгоре дебел пласт слама.
— Искам всеки ден да я обръщаш, за да се проветрява. Отделяй лайната. Когато се събере за една торба, ще я носиш на кожарите. Нищо не омекотява кожата така, както кучешките лайна. Ще сменяш постелките на всеки три дни. После ще ти покажа откъде ще взимаш свежа слама.
После показа три ниски корита.
— Ще ги пълниш с вода. Ако се замърсят, ще ги изнасяш и изпразваш навън — не искам подът да става по-влажен, отколкото вече е — после пак ще ги пълниш. — Докато говореше за влажния под, отклони поглед към дървения дирек, забит в земята към средата на бараката. Беше увит със слама и видимо заобиколен от мокро петно. Явно служеше за припикаване. — На всеки три дни ще сменяш и тази слама. Всяка сутрин първо ще пускаш кучетата в заграждението и през това време ще сменяш сламата. Ще ги храниш веднъж на ден — стар хляб и остатъци от кухнята, каквото ти дадат. Веднага ще ми долагаш, ако някое куче ти се види болно или залиняло, обикновено има по едно-две такива.
— Къде да те намеря? — попитах аз.
— Живея в къщата срещу бараката с птиците. Зад къщата ще откриеш навес, там държим сламата. Ако не съм си у дома, вероятно съм в гората. Ще питаш жена ми, преди да набуташ сламата. Тя ще те държи под око, за да съм сигурен, че си изпълняваш съвестно задълженията. Въпроси? — попита, когато излязохме от кучкарника.
— Не — казах, — обясненията ти бяха съвсем ясни. Къде ще спя?
Изгледа ме с неприкрита злоба.
— Къде мислиш? С кучетата, разбира се. Там му е мястото на кучкаря.
Следващият въпрос ми бе на езика, но изражението му ме накара да го лиша от удоволствието да го задам. Щях да питам, „А къде ще ям“? Но вече знаех отговора — „С кучетата. Ще ядеш каквото ядат и те“.
Познах. Последвалите дни бяха сред най-противните в живота ми, а аз нерядко съм живял при неописуеми условия. Ядях и спях с кучетата. Отбирах по-доброто от храната им, прихванах бълхите им и през по-голямата част от времето се мъчех да избегна зъбите им. Ненавиждах ги. Започнах да се движа със сопа — криех я под платформата, когато се появеше Едгар. Имах предостатъчно време да се чудя как, за Бога, хората се привързват към кучетата си, особено към тази гнусна порода. Вождовете на кланове в Ирландия се гордееха с вълкодавите си и имаше защо. Кучетата им бяха великолепни, елегантни животни, цели аристократи с дългите си крака и високомерна походка. А откъдето и да ги погледнех, тези на Едгар си оставаха глутница помияри, на половината от височината на вълкодава, със сплескани глави, остри муцуни и козина, основно тъмнокафява, но някои имаха и черни или бежови петна, а едно щеше да е чисто бяло, ако спреше да се въргаля в мръсотията. Не можех да проумея защо човек ще си прави труда да храни подобна пасмина. Няколко месеца по-късно научих, че се казват британски хрътки и били много ценени още от римляни. Информира ме един монах, чийто абат обичал лова и имал такива кучета, пак той ми каза, че британските хрътки са много търсени заради смелостта, упоритостта и способността си да следват миризмата както във въздуха, така и по земя. Не можех да си обясня как, след като самите те миришеха ужасно. След няколко часа вече смърдях колкото безсловесните си дружки; опитах да опазя поне пурпурната туника, като закачих вярната си торба на пирон на един от диреците.