Иван Вазов
Братаковата теория
В другата стая беше адски шум. Врява, писък, глъч от развилнели деца, които се борят и се бият. Сегиз-тогиз из тая заглушителна музика изскокваше във висока нота някое ругателство, което извикваше усмивка по лицето на Братакова — надуто, червено, прищяво, с някакъв рядък мъх от страните вместо брада.
До Братакова на миндеря стоеше гостът и приятелят му Панчов, човек на средня възраст, рус, с физиономия тиха, изразителна, с поглед умен. Той и сега, както винаги, заварваше у Братакова същия бесен шум — злата му чест го докарваше все когато децата бяха у тях си — и затова една скрита досада час по час прехвръкваше във вид на малки изправени бръчки по бледото му чело.
Насреща им на стол седеше госпожа Братакова, възрастна едра жена, с лице разпуснато и самодоволно, с лека изкуствена усмивка по него. Тя често поправяше нещо на новата си свилена рокля, син цвят, току-що облечена набързо, поради идването на госта.
И нея, както и мъжа й, врясъкът на децата я оставаше съвсем безстрастна. Очевидно те намираха твърде просто нещо това, дори приятно за госта им.
При един нов залп от викове, които заглушиха разговора им, Панчов прекъсна думата си и погледна строго и учудено, по-напред към полуотворената врата, после към домовладиката и жена му.
— Ето на̀, днес — сряда — нямат училище и вижте какво са дигнали къщата на главата си… У нас е всякога така, господин Панчов — каза госпожа Братакова, като притваряше леко вратата, отдето идеше врясъкът.
— Славомире! Славомире! — извика мъжът й.
Втурна се в стаята пъргаво десетгодишно момченце, зачервеняло, с израмчена жилетка, с подигнат крачол на единия панталон, признаци на борбата, из която излазяше.
Майката гледаше нежно малкия герой.
Славомир с игрив вървеж се запъти към баща си.
— Иди се поздрави с господин Панчова! — подкани го майка му.
— Стой там! — заповяда му бащата.
Славомир се спря, тури си ръцете отзад и гледаше хитро със знаменателна усмивка баща си. Явно бе, че той знаеше какво ще му каже баща му.
— Славомире, хайде кажи сега на господин Панчова „онова“.
— За Джамджова ли?
Госпожа Братакова се изсмя, па зафърля погледи ту на сина си, ту на госта, с щастливото изражение на човек, който готви някому приятна изненада.
Славомир си изкриви чъртите на лицето, намуси се, за да добие сериозен вид, и с един глас, на който се мъчеше да придаде дъртешки тон и смешна грубост, зафана да подражава с карикатурни преувеличения говора и движенията на едного от своите наставници.
Баща и майка примираха от смях.
— Страшен артист — каза Братаков на Панчова, после се обърна към сина си: — Я разкажи сега за бунта, ти какво прави в бунта?
— Знаете ли, господин Панчов, наш Славомир е вече и бунтовник? — обади се майката засмяна.
Славомир заразказва с увлечение участието, което и той беше земал в един училищен бунт, извършен от учениците от петия и шестия клас (Славомир беше от първи клас), и как уловил за „козята“ брада един учител, и как и той викал на директора: „Долу!“ Разказа още, с кикотене, как издебвал учителя си по история (Славомир се учеше слабо) и изменявал с изкусно издраскване бележките му за него и нулата направял на 5. Подир това, без да бъде поканен, насърчен само от благоволителните погледи на родителите си, разказа и други свои подвизи, юмручни и хитри проделки, на които бяха жертва другарите му…
— За възрастта си извънредно развит — забеляза Братаков, когато Славомир мина в другата стая и си зае мястото в борбата и във врявата.
— Хитро е като дърто — допълни майката.
— А пък другият, Борис, за кавга умира, влече си пояса за кавга — забеляза Братаков.
Панчов нищо не продума през всичкото време на Славомировото самовъзвеличение.
— Чини ми се, че много ги изгалвате — рече той, когато госпожа Братакова излезе. Той пръв път си позволи тая скромна бележка на приятеля си.
Братаков го погледна въпросително.
— Според мене — подзе Панчов храбро, той сега реши да изкаже едно мнение, което отдавна стеснението го не остави да каже Братакову — ти разваляш децата си, Братаков, извини… Не туряш никакво ограничение на техните инстинкти, а у децата най-първо лошите инстинкти се събуждат и развиват после в наклонности, в пороци, които сетне ни училището, ни животът можат да поправят.
— Кое ти наричаш лоши инстинкти? — попита Братаков, като заглади силно мъха по изприщеното си лице.
— Например, всичко това, на което вие се възторгвахте, ти и госпожата, ей-сега-ей, в Славомирча: подигравките с по-старите, побойничеството, обиждане другарите си, лошите изражения и прочее. Ако ми позволиш — аз знам, че бащината любов всичко извинява и търпи, — но на твое място не бих с такова поведение изхабил децата си… Например, аз не бих допуснал и това…