— Вярно е. Buona fortuna11. Всички зависим от вас.
Ецио се метна на седлото и насочи буйния кон към външните стени.
Пресичаше вече опустошения град. Шивачът лежеше посечен и мъртъв пред работилницата си — кому беше сторил зло? — а Анджелина плачеше пред изгорелия си до основи дом; защо не се бяха смилили над нея?
Войната изискваше безпощадност и жестокост. Войната вилнееше като злобно дете. В гърлото на Ецио се надигна жлъчка.
Свобода, милосърдие и любов — само за тях си струваше да се бориш и да убиваш — и те съставляваха сърцевината на кредото на асасините. На Братството.
По пътя пред очите на Ецио се редяха сцени на ужасна разруха. В лумналия в пламъци град царяха гибел и хаос.
— Децата ми! Къде са децата ми? — крещеше млада жена, която той подмина безпомощно.
— Събери, каквото можеш, и да бягаме — дочу мъжки глас.
— Мамка му! Кракът ми! Простреляха ме! — изкрещя друг.
— Накъде да бягаме? — пищяха неколцина и се щураха паникьосано наоколо.
— Мама я няма! Мамо! Мамо! — викаше малко дете.
Ецио се постара да не дава воля на чувствата. Нямаше време да помага на шепа хора, но успееше ли да организира защитата, щеше да спаси мнозина.
— Aiuto! Aiuto!12 — крещеше девойка, заобиколена от войници на Борджия, които я повалиха на земята.
Ецио профуча мрачно напред. Щеше да ги убие. Да ги избие до крак. Нямаше ли милост този Чезаре Борджия? По-зъл ли беше от папата? Възможно ли беше да съществува по-жесток тамплиер?
— Вода! Вода! Донесете вода! — отчаяно зовеше мъжки глас. — Всичко гори!
— Къде си? О, Боже! Къде си, Марчело? — чу се женски вопъл.
Ецио галопираше напред, стиснал устни, но виковете за помощ кънтяха в ушите му.
— Come’ usciamo di qui?13
— Бягайте! Бягайте!
Крясъците и стенанията надвикваха топовните гърмежи. На виковете за помощ и за спасителен път от обсадения град безмилостните воини на Борджия отговаряха с канонада след канонада.
„Моля те, Боже, да не пробият стената, преди да заиграят нашите оръдия“, помисли си Ецио и макар да чуваше как малките топове обстрелват нападателите, големият им събрат, който беше видял предния ден, единственият, способен да срине огромните дървени обсадни кули на Борджия, насочили се към града, мълчеше.
Той пришпори жребеца нагоре към бойниците и скочи от седлото на мястото, където за последно бе видял пияния оръжейник до триметровото оръдие. Съвсем изтрезнял, той даваше указания на стрелците как да насочат дулото към кулата, която техните калени в битката врагове бутаха бавно, но сигурно към крепостния вал. Ецио забеляза, че височината й се равнява на каменните укрепления.
— По дяволите! — измърмори той.
Как биха могли да предвидят бързината и — дори Ецио нямаше как да не го признае — съвършената стратегия на нападението?
— Огън! — извика прошареният старши сержант, който отговаряше за първото голямо оръдие. Топът избумтя и подскочи назад, но гюлето пропусна на косъм целта и разцепи единствено няколко дъски от върха на обсадната кула.
— Целете кулите, глупаци! — изкрещя сержантът.
— Трябват ни амуниции!
— Тогава слезте в склада! И побързайте! Всеки момент ще пробият през портата!
Междувременно другият топ избуча и стреля. За радост на Ецио цял отряд нападатели се строполи, превърнат в море от кръв и кости.
— Презаредете! — изкрещя сержантът. — Стреляйте пак по моя команда!
— Почакай кулата да наближи — нареди Ецио. — И се целете в основата, за да рухне. После стрелците ни ще довършат оцелелите.
— Да, сър.
— Бързо усвояваш тактиката — вметна оръжейникът.
— Инстинкт.
— На бойното поле добрият инстинкт се равнява на сто войници — отвърна оръжейникът. — Но тази сутрин пропусна обучението. Непростимо.
— Ами ти? — попита Ецио.
— Хайде, хайде — ухили се оръжейникът. — Вторият топ покрива левия фланг, но командирът на стрелците е мъртъв, стрела от арбалет го порази в челото. Предаде Богу дух, преди да се сгромоляса на земята. Ти поеми оръдието. Аз ще наглеждам топовете да не прегреят и да не се пръснат.
— Дадено!
— Но внимавай как се целиш. Войниците на приятелката ти се бият пред крепостните стени. Гледай да не ги улучиш.