През 1454 година именно папа Александър VI бе поделил в булата си южния континент на Новите Америки между Португалия и Испания, решение, скрепено и чрез договора от Тортиля. През същата година Новата болест порази Неапол. Наричаха я Френската болест — morbus gallicus — но всички знаеха, че е дошла от Новия свят с генуезките моряци на Колумб. Беше неприятна зараза. Кожата на хората се покриваше с гнойни пъпки и мехури, а в последния стадий лицата им се обезформяха до неузнаваемост.
В Рим бедните се прехранваха с ечемик и сланина — когато им попадаше сланина — и из мръсните улици се ширеха холера, тиф и Черната смърт. Ако не броим показно богатото малцинство, гражданите на Рим изглеждаха като пастири и живееха също тъй окаяно.
Какъв контраст със сияйния разкош на Ватикана! Величавият Рим се бе превърнал в сметище на историята. По мръсните алеи, минаващи за улици, из които бродеха подивели кучета и вълци, Ецио си спомняше църкви, полусрутени днес, и дворци, сега рухнали и обезлюдени, които му навяваха мисли за вероятната съдба на семейното му имение във Флоренция.
— Трябва да стана. Трябва да открия месер Макиавели — каза Ецио, пропъждайки виденията от ума си.
— Всичко с времето си — отвърна болногледачката му. — Той ти остави нов костюм. Облечи го, когато се почувстваш готов.
Ецио се изправи, но главата му се замая. Разтърси я да я прочисти и сложи новите дрехи от Макиавели. Бяха нови, ленени, с качулка ох мека вълна, чийто връх приличаше на орлов клюн. Имаше и здрави, меки ръкавици и ботуши от испанска кожа. Сложи ги, борейки се с болката, която всяко движение му причиняваше, и жената го изведе на балкона. Ецио осъзна, че не се намира в бедняшка колиба, а в онова, което бе останало от някога красив дворец. Бяха на основния му жилищен етаж. Пое дълбоко дъх при вида на запуснатите развалини, простиращи се докъдето поглед стига. Един плъх пробяга смело през краката му. Той го ритна.
— О, Рим! — възкликна иронично.
— Бледа сянка на Рим — изкикоти се пак жената.
— Благодаря, мадона. На кого дължа…?
— Аз съм контеса Маргерита дели Кампи — каза тя и в сумрака Ецио най-сетне различи фините черти на някога красиво лице. — Или нейната бледа сянка.
— Контесо… — поклони се Ецио, стараейки се да прикрие тъгата в гласа си.
— Мавзолеят е ей там — посочи усмихнато тя. — Там ще се срещнете.
— Не го виждам.
— В онази посока. За жалост не се вижда от моя palazzo14.
Ецио присви очи в мрака.
— Ами от кулата на онази църква?
Тя го погледна.
— „Свети Стефан“? Да. Но тя е в развалини. Стълбите към кулата са рухнали.
Ецио си вдъхна мислено кураж. Трябваше да се добере до уреченото място възможно най-сигурно и най-бързо. Не искаше да го забавят просяците, проститутките и крадците, които изпълваха улиците денем и нощем.
— Това няма да ми попречи — каза той на жената. — Благодаря ви за всички грижи, добра ми контесо. Addio.
— За мен беше чест — отвърна тя с невесела усмивка. — Но сигурен ли си, че силите ти са се възвърнали? Мисля, че трябва да те прегледа декар. Препоръчвам ти го горещо, макар аз самата да не мога да си го позволя. Почистих и превързах раната ти, но не съм специалист.
— Тамплиерите не чакат. И аз не бива да губя време — отговори Ецио. — Благодаря ти още веднъж и сбогом.
— Бог да те пази.
Той скочи от балкона на улицата, сбърчвайки чело от удара в земята, и профуча през площада, над който се издигаше рухващият дворец, в посока към църквата. На два пъти изгуби от поглед кулата и се наложи да се връща. Три пъти го спираха прокажени просяци, а веднъж забеляза вълк, който се шмугна в тясна уличка, понесъл мъртво дете в челюстите си. Накрая стигна площада пред църквата. Вратите бяха заковани с дъски, а варовиковите светци, красящи портала, бяха обезформени и изоставени на произвола на съдбата. Не знаеше дали може да разчита на ронещите се камъни, но нямаше избор, трябваше да се покатери.
Справи се, макар на няколко пъти да изгуби опора, а веднъж една амбразура се разпадна под краката му, оставяйки го да виси на върховете на пръстите си. Въпреки раната Ецио беше силен мъж и успя да се издърпа нагоре. Преодолял опасността, най-сетне се озова на върха на кулата, кацнала върху оловен покрив. Куполът на Мавзолея проблясваше смътно на лунната светлина на няколко пресечки от катедралата. Реши да отиде там и да чака Макиавели.