— По дяволите…! — извика Ецио.
Макиавели се засмя.
— Той е от събратята ти. Гледай го как тича! Все едно ти си го обучавал. Върви да си върнеш откраднатото. Парите ни трябват. Ще те чакам на площад „Кампидолио“ на Капитолия.
Ецио обърна коня и се спусна в галоп след крадеца. Мъжът избираше улички, твърде тесни за коня, и Ецио трябваше да търси обиколни маршрути, притеснен, че плячката ще му се изплъзне, но същевременно с горчивина си признаваше, че пеш младежът ще го надбяга. Той сякаш наистина бе посветен в тайните на асасинските техники. Възможно ли беше?
Най-сетне приклещи крадеца в глуха уличка и с тялото на коня го прикова към стената, препречваща изхода.
— Върни ми кесията — безизразно нареди и извади сабята си.
Младежът потърси с очи път за бягство, но разбра колко безизходно е положението, раменете му се отпуснаха и безмълвно подаде кесията. Ецио я грабна, но докато я прибираше на сигурно място, конят се отдръпна на сантиметри и крадецът мигновено се заизкачва по стената с невероятна скорост и изчезна от другата страна.
— Хей! Върни се! Не съм свършил с теб! — изкрещя Ецио, но в отговор долови само стихващ екот на отдалечаващи се тичешком стъпки.
Въздъхна и без да обръща внимание на малобройната тълпа, насочи коня към Капитолийския хълм.
Когато откри Макиавели, вече падаше здрач.
— Взе ли си парите от нашия приятел?
— Да.
— Малка победа!
— Капка по капка — вир става. И с времето, ако постоянстваме, ще отвоюваме много повече.
— Да се надяваме, че ще успеем, преди Чезаре да ни обезвреди. Едва не успя в Монтериджони. А сега да се залавяме за работа.
Макиавели пришпори коня си.
— Къде отиваме?
— В Колизеума. Имаме среща с мой познат — Виничо.
— И?
— Очаквам да ми донесе нещо. Хайде!
Докато яздеха през града към Колизеума, Макиавели коментираше саркастично множеството нови постройки, издигнати от папа Александър VI.
— Погледни тези фасади, маскирани като административни сгради! Родриго много хитро поддържа илюзията за трескава деятелност. Подлъгва твоите приятели „обикновените“ хора.
— Откога си толкова циничен?
Макиавели се усмихна.
— Не съм циничен. Просто описвам днешния Рим. Но ти си прав, Ецио, навярно съм насъбрал горчилка и понякога разсъждавам твърде песимистично. Може би не всичко е изгубено. Добрата новина е, че имаме съюзници в града. Ще се запознаеш с тях. И Съветът на кардиналите не е изцяло подвластен на Родриго, както му се иска. Но играем на сляпо…
— На сляпо?
— Крайният успех може да ни се изплъзне.
— Но трябва да продължим. Откажем ли се, със сигурност ще претърпим провал.
— Кой говори за отказване?
Яздиха мълчаливо до мрачните руини на Колизеума — сграда, която според Ецио още навяваше спомени за ужасите на игрите, провеждали се тук преди хиляда години. Група стражи на Борджия и папски куриер веднага привлякоха вниманието му. С извадени саби, вдигнали заплашително алебарди и факли с трептящи червени пламъци, те блъскаха дребен мъж с измъчен вид.
— По дяволите! — тихо отрони Макиавели. — Това е Виничо. Изпреварили са ме.
Двамата асасини забавиха ход и доближиха групата предпазливо, за да се възползват възможно най-добре от елемента на изненадата. От време на време долавяха части от разговора.
— Какво носиш? — попита един войник.
— Нищо.
— Крадеш официална ватиканска кореспонденция, а?
— Perdonatemi, signore17. Грешите.
— Няма грешка, крадецо — обади се друг и сръга мъжа с алебардата си.
— За кого работиш, псе?
— За никого.
— Добре, тогава никой няма да се заинтересува какво е станало с теб.
— Чух достатъчно — каза Макиавели. — Трябва да го спасим и да вземем писмото, което носи.
— Писмо?
— Хайде!
Макиавели заби пети в хълбоците на коня и стреснатият жребец понечи да се втурне напред, но ездачът му дръпна силно юздите. Животното се изправи на два крака, размаха диво копита и удари по слепоочието изпречилия се пред него войник на Борджия, вбивайки шлема му в черепа. Мъжът се строполи като камък. Междувременно Макиавели сви надясно, приведе се ниско от седлото и шибна яростно рамото на войника, заплашил Виничо. Той изпусна алебардата и се стовари на земята, превит от болка. Ецио пришпори жребеца си напред, профуча между двама войници и с дръжката на меча нанесе гибелен удар по главата на първия, а втория перна през очите с плоската страна на острието. Остана още един. Разсеян от внезапната атака, той не забеляза как Виничо посяга към дръжката на арбалета му и ненадейно усети, че губи равновесие. Камата на Виничо го очакваше и прониза гърлото му. Той падна, а нахлуващата в белите му дробове кръв загъргори противно. За пореден път изненадата предостави предимство на асасините; войниците на Борджия очевидно не бяха свикнали да се противодейства толкова ефективно на тормоза им. Без да губи нито миг, Виничо посочи главната улица, отвеждаща извън централния площад. Изправен върху стремената, куриерът пришпорваше галопиращия си жребец.