— Дай ми писмото! Бързо! — нареди Макиавели.
— Не е у мен. У него е — извика Виничо, сочейки към отдалечаващия се кон. — Взеха го.
— Препусни след него! — изкрещя Макиавели на Ецио. — Догони го на всяка цена и ми донеси писмото до полунощ в Диоклециановите бани. Ще те чакам.
Ецио се спусна след куриера.
Беше му по-лесно, отколкото с крадеца. Конят на Ецио беше по-добър от този на куриера, а и мъжът не беше войник. Асасинът го свали на земята без затруднения. Не искаше да го убива, но пуснеше ли го, той щеше да вдигне тревога. „Requiescat in Pace“18, тихо каза той, прерязвайки гърлото му. Прибра неотвореното писмо в кесията на колана си и върза коня на куриера за своя, за да го отведе със себе си. После пое към Диоклециановите бани.
Вече беше тъмно като в рог. Само тук-там в ниши в стените горяха факли. За да стигне до баните, Ецио трябваше да прекоси обширна пустош. По средата конят му се дръпна назад и зацвили. Другият последва примера му. Ецио ги удържа с мъка. Внезапно чу смразяващ кръвта звук, все едно виеха вълци, но не съвсем. Нещо по-злокобно. Приличаше на хор от човешки гласове, имитиращи животните. Той обърна коня си и отвърза повода на куриерския жребец. Още щом го освободи, той вдигна опашка и препусна в галоп в нощта. Ецио му пожела да се прибере непокътнат у дома.
Нямаше много време за размисли, понеже скоро стигна безлюдните руини на баните. Макиавели още го нямаше, несъмнено ангажиран с поредната си загадъчна мисия в града. В този момент…
Иззад хълмчетата и туфите трева между останките на древния Рим изникнаха фигури и го заобиколиха. Диви люде, които почти не приличаха на човешки същества. Вървяха на два крака, но имаха дълги уши, муцуни, лапи и опашки и бяха покрити с твърда сива козина. Очите им излъчваха червено сияние. Ецио си пое рязко дъх. На какви дяволски изчадия се беше натъкнал? Озърна се. Причакваха го поне дузина от хората-вълци. Той извади отново сабята. Този ден очевидно не се очертаваше като много спокоен.
Ръмжейки и виейки, създанията се нахвърлиха срещу него. Отблизо Ецио различи, че са човешки същества като него, но с вид на безумци, изпаднали в религиозен транс. Оръжията им бяха дълги и остри стоманени нокти, пришити здраво към върховете на дебели ръкавици. Те забодоха хищническите си лапи в краката му и в хълбоците на коня, мъчейки се да го съборят от седлото.
Удържаше ги на разстояние със сабята и понеже под вълчите кожи явно не носеха ризници или друго, което да ги предпазва, успяваше да ги нарани с острието й. Посече ръката на едно от създанията под лакътя и то побягна, виейки ужасяващо в мрака. Странните същества изглеждаха по-скоро агресивни, отколкото умели бойци, и оръжията им не можеха да противостоят на блесналото острие на меча му. Ецио си проби бързо път напред, раздробявайки черепа на втори човек-вълк и пронизвайки лявото око на трети. И двамата се строполиха, смъртно ранени от ударите му. Тогава събратята им явно се разколебаха и изчезнаха в мрака или в ями и пещери, оформени от обраслите с трънаци руини около баните. Ецио се спусна след тях; намушка бедрото на един от нападателите си, а друг попадна под копитата на коня му, които му пречупиха гръбнака. Настигна и шести, приведе се, извърна се назад, разпори корема му и червата му се разпиляха по земята. Създанието се препъна в тях, рухна и умря.
Най-сетне се възцари тишина.
Ецио успокои коня си и се надигна върху стремената, наострил зрение да пробие мрака и уши — да доловят сигнали, които очите не различават. Някъде отблизо долиташе тежко дишане, но не се виждаше нищо. Той забави хода на коня и тихо тръгна в посоката, откъдето идваше звукът — потънала в мрак плитка пещера, образувана от свода на рухнала арка и обрасла с плевели и бръшлян. Ецио скочи от седлото и завърза коня си здраво за едно дърво. Натри с рохка пръст острието на сабята си, за да не проблесне издайнически, и предпазливо закрачи напред. За частица от секундата му се стори, че откъм недрата на пещерата долита блещукане.