— Николо! Ben trovato21! — Той се обърна към Ецио. — А ти навярно си прочутият Ецио! Добре дошъл! — Улови го за ръката и топло се здрависа. — Фабио Орсини на твоите услуги. Слушал съм много за теб от братовчед ми — твоя стар приятел Бартоломео д’Алвиано.
Ецио се усмихна.
— Отличен воин — каза той.
— Фабио откри това място — вметна Макиавели.
— Разполагаме с всички удобства — обясни Фабио. — А отвън е обрасло в бръшлян и трънаци, не би се досетил дори, че съществува.
— Добре е, че си на наша страна.
— Напоследък Борджиите нанесоха тежки удари върху семейството ми и единствената ми цел е да ги унищожа и да възстановя наследствените ни имения. — Той се озърна колебливо наоколо. — Е, тук може би ти се струва малко окаяно на фона на дома ти в Тоскана.
— Превъзходно е.
Фабио се усмихна.
— Bene. Сега ще ви помоля да ме извините, но ви напускам незабавно.
— Какво си намислил? — попита Макиавели.
Орсини доби сериозно изражение.
— Подготвям се да си възвърна Романя. Днес Чезаре владее земята и хората ми, но скоро, надявам се, пак ще бъдем свободни.
— Buona fortuna.
— Grazie.
— Arriverderci.
— Arriverderci.
Фабио им помаха приятелски и изчезна.
Макиавели си разчисти място върху масата и отвори кодираното писмо, както и ключа към шифъра, открит в свърталището на хората-вълци.
— Трябва да се заема с това — каза. — Сигурно си изтощен. Тук има храна и вино и хубава, чиста римска вода. Освежи се, докато работя, защото ни чакат още задачи.
— Фабио ли е един от съюзниците, които спомена?
— Да. Има и други. И един много могъщ.
— И той е? Или е „тя“? — попита Ецио и в ума му неволно изплува образът на Катерина Сфорца.
Не можеше да я пропъди от мислите си. Тя все още беше затворничка на Борджия. За Ецио най-важното беше да я освободи. Но дали тя не го заблуждаваше? Не можеше да изкорени семената на съмнението. Тя беше свободен дух; той не я притежаваше. Само че не му допадаше възможността да го правят на глупак. И не искаше да го използват.
Макиавели се поколеба, сякаш вече е казал твърде много, но после отговори:
— Кардинал Джулиано дела Ровере. Съперничеше си с Родриго за папската тиара и изгуби, но все още е могъщ човек с могъщи приятели. Има силно влияние във Франция, но изчаква сгоден случай — знае, че крал Луи ще използва Борджия само докато му е угодно. И най-вече — ненавижда го с дълбока и неугасима омраза. Знаеш ли колко испанци са назначили Борджиите на високи постове? Рискуваме да овладеят цяла Италия.
— Значи той е най-подходящият човек за нас. Кога ще го срещна?
— Моментът още не е назрял. Яж, докато аз работя.
Ецио се зарадва на отдиха, ала откри, че не усеща глад и дори жажда — поне за вино. Отпи благодарно няколко глътки вода и повъртя в ръцете си едно пилешко бутче, докато Макиавели си блъскаше ума с листовете пред себе си.
— Получава ли се? — попита Ецио.
— Шшшт!
Слънцето се бе издигнало до църковните кули на Рим, когато Макиавели остави перото и придърпа към себе си белия лист, върху който си водеше записки.
— Готово.
Ецио го погледна очаквателно.
— Писмото съдържа заповед до хората-вълци — каза Макиавели. — Уведомява ги, че Борджиите ще осигурят обичайното заплащане, и им дава указания за нападения — тоест за всяващи страх набези — в различни райони на града, които още не са подчинени напълно на Борджия. Атаките трябва да съвпаднат „по щастлива случайност“ с появата на свещеник на Борджия, който ще използва силата на Църквата да „прогони“ нападателите.
— Какво предлагаш?
— Ако не възразяваш, Ецио, смятам, че трябва да започнем да планираме атака срещу Борджиите. Да продължим доброто начало, което постави при конюшните.
Ецио се подвоуми.
— Мислиш ли, че сме готови?
— Si.
— Първо искам да разбера къде държат Катерина Сфорца. Тя е могъщ съюзник.
Макиавели го погледна озадачено.
— Ако са я пленили, значи е в Кастел д’Анджело. Превърнали са го в крепост. — Той замълча. — Ужасно е, че Ябълката е попаднала в ръцете им. О, Ецио, как позволи да се случи?
— Не знаеш какво беше в Монтериджони. — Сега беше негов ред да замълчи гневно. — Знаем ли наистина какво се мъти в противниковия лагер? Имаме ли тайна мрежа тук, с която да си съдействаме?
— Почти не. Повечето от съюзниците ни — като Фабио — кроят военни стратегии срещу силите на Чезаре. Но французите все още го подкрепят.
Ецио си помни френския генерал в Монтериджони — Октавиен.
— С какво разполагаме тогава?
— С един солиден източник. Момичета от бордей. Посещава го висшата класа, кардинали и други влиятелни римски граждани, но има проблем. Жената, която го стопанисва, е мързелива и обожава празненствата сами по себе си, а не като източник на информация за нас.
— Ами градските крадци? — попита Ецио, спомнил си за ловкия младеж, който едва не отмъкна кесията му.
— Е, да… Но те отказват да разговарят с нас.
— Защо?
Макиавели сви рамене.
— Нямам представа.
Ецио стана.
— Най-добре ми кажи как се излиза оттук.
— Къде отиваш?
— Да завържа приятелства.
— Какви приятелства, ако не е тайна?
— Остави на мен.