— Не знаеш какво беше в Монтериджони. — Сега беше негов ред да замълчи гневно. — Знаем ли наистина какво се мъти в противниковия лагер? Имаме ли тайна мрежа тук, с която да си съдействаме?
— Почти не. Повечето от съюзниците ни — като Фабио — кроят военни стратегии срещу силите на Чезаре. Но французите все още го подкрепят.
Ецио си помни френския генерал в Монтериджони — Октавиен.
— С какво разполагаме тогава?
— С един солиден източник. Момичета от бордей. Посещава го висшата класа, кардинали и други влиятелни римски граждани, но има проблем. Жената, която го стопанисва, е мързелива и обожава празненствата сами по себе си, а не като източник на информация за нас.
— Ами градските крадци? — попита Ецио, спомнил си за ловкия младеж, който едва не отмъкна кесията му.
— Е, да… Но те отказват да разговарят с нас.
— Защо?
Макиавели сви рамене.
— Нямам представа.
Ецио стана.
— Най-добре ми кажи как се излиза оттук.
— Къде отиваш?
— Да завържа приятелства.
— Какви приятелства, ако не е тайна?
— Остави на мен.
16
Едва по мръкнало Ецио откри щабквартирата на римската гилдия на крадците. Цял ден задаваше дискретни въпроси из хановете, получаваше подозрителни погледи и подвеждащи отговори, докато най-сетне се разпространи мълвата, че е безопасно да му съобщят тайното местоположение. Тогава дрипаво момче го поведе през лабиринт от алеи към занемарена уличка, където го остави пред една врата и тутакси изчезна.
Не беше нищо особено — голям, запуснат хан, чиято табела с нарисувана лисица — или заспала, или мъртва — клюмаше на една страна, прозорците бяха закрити с прокъсани завеси, а дървените первази отчаяно се нуждаеха от ремонт.
Необичайно за хан, вратата беше здраво залостена и Ецио похлопа. Напразно.
Изненада го тих глас. Извърна се рязко. Нямаше навик да се оставя да го доближават неусетно в гръб. Зарече се да се постарае това да не се повтаря.
За щастие гласът бе дружелюбен, макар и предпазлив:
— Ецио.
Мъжът, който го бе заговорил, излезе от сенките на близкото дърво и Ецио го разпозна веднага. Беше старият му съюзник Джилберто, Лисицата, който преди време предвождаше крадците във Флоренция в сътрудничество с асасините.
— La Volpe!22 Какво правиш тук?
Джилберто се усмихна широко и го прегърна.
— Питаш защо не съм във Флоренция? Е, лесен въпрос. Водачът на тукашните крадци умря и избраха мен. Нямах нищо против да сменя обстановката, а старият ми помощник Корадин се съгласи да поеме гилдията у дома. Освен това — сниши съзаклятнически глас — в настоящия момент Рим е по-голямо… предизвикателство, ако мога да се изразя така.
— Основанията ти ми изглеждат изчерпателни. Ще влезем ли?
— Разбира се.
Лисицата почука на вратата — очевидно в кодиран ритъм — и тя се отвори почти веднага и разкри просторен двор с маси и пейки, точно както се очаква от хан, но всичко беше много мръсно. Шепа мъже и жени се щураха нагоре-надолу през вратите, които отвеждаха от двора в самия хан, построен около него.
— Не хваща окото, нали? — рече Лисицата, настани го на една маса и нареди да им донесат вино.
— Честно казано…
— Служи ни добре. А имам и планове. Но какво те води насам? — Лисицата вдигна длан. — Чакай! Не ми казвай. Мисля, че знам отговора.
— Нищо чудно.
— Искаш моите крадци да работят като шпиони за теб.
— Точно така — отвърна Ецио и се приведе нетърпеливо напред. — Ще ми помогнеш ли?
Лисицата вдигна стакана си за мълчалив тост и отпи малко вино, преди да отговори безизразно:
— Не.
Ецио се стъписа.
— Какво? Защо не?
— Защото ще направя услуга на Николо Макиавели. Не, благодаря. Този човек предаде Братството ни.
Ецио не се изненада, макар да не беше убеден в истинността на заключението.
— Много сериозно обвинение. Особено от устата на крадец. С какви доказателства разполагаш?
Лисицата го изгледа кисело.
— Беше посланик в папския двор и пътуваше като личен гост на Чезаре.
— Направи го заради нас.
— Нима? Освен това знам, че ви е напуснал точно преди нападението над Монтериджони.
Ецио махна възмутено с ръка.