Ецио, пътувал с неотложна мисия до Сиена през последната седмица, остана много доволен от крайния резултат. Когато се завърна, ханът вече работеше.
— Запазих името — обясни Лисицата. — Харесва ми. Лисицата Addormentata24. Не знам защо.
— Да се надяваме, че ще приспива бдителността на противника — ухили се Ецио.
— Поне не привлякохме нежелано внимание с трескавата си суетня. Стопанисваме го като най-обикновен хан. Имаме дори казино. Моя идея. Оказа се истинска златна кокошка, понеже гледаме стражите на Борджия винаги да губят.
— А къде…? — сниши глас Ецио.
— А! Оттук!
Лисицата го поведе към западното крило на хана през врата с надпис „Uffizi-Privato“, където двама крадци дискретно стояха на пост.
Прекосиха коридор, който ги отведе към апартамент със стаи зад тежки врати. По стените видяха карти на Рим, бюрата и масите бяха покрити с купчини спретнато подредени книжа, пред които въпреки ранния час вече се трудеха мъже и жени.
— Тук вършим истинската си работа — обяви Лисицата.
— Изглежда много практично.
— Крадците притежават едно ненадминато качество — поне добрите, отличават се с оригинално мислене и обичат съревнованията, дори помежду си.
— Помня.
— Сигурно ще ги научиш на това-онова, ако се заемеш.
— Непременно.
— Опасно е да останеш тук обаче — каза Лисицата. — За теб и за нас. Но се отбивай винаги когато решиш. Гостувай ми често.
— Разбира се.
Ецио си представи самотното си убежище — самотно, но удобно и много дискретно. Там се чувстваше най-спокоен. Съсредоточи се върху неотложното.
— След като приключихме с организацията, най-важното е да открием Ябълката. Трябва да си я върнем.
— Va bene.
— Знаем, че е у Борджия, но въпреки цялото ни старание не сме открили къде точно я крият. Засега поне сякаш не са я използвали. Надявам се, че още я изучават и не стигат доникъде.
— Търсили ли са… експертен съвет?
— О, сигурно, но той може би се преструва на по-глупав, отколкото е. Да се надяваме. Да се надяваме също, че Борджия няма да изгуби търпение.
Лисицата се усмихна.
— Не бих се обзаложил. Но междувременно бъди сигурен, че хората ми вече претърсват Рим.
— Крият я добре. Много добре. Може би дори един от друг. Бащата е недоволен, че младият Чезаре действа все по-бунтарски.
— Това им е работата на крадците — да надушват скрити скъпоценности.
— Molto bene25. А сега ще тръгвам.
— Последна чаша, преди да се сбогуваме?
— Не. Чака ме много работа. Но ще се видим скоро.
— Къде да изпращам съобщенията си?
След кратък размисъл Ецио отговори:
— В сборния пункт на Братството на остров Тибър.
17
Ецио реши, че е крайно време да потърси стария си приятел Бартоломео д’Алвиано, братовчеда на Фабио Орсини. През 1496-а той се беше борил рамо до рамо с Орсини срещу папската войска и наскоро се беше завърнал от военна мисия в Испания.
Бартоломео беше един от най-способните condottieri и отколешен съратник на Ецио. Въпреки грубоватия си нрав и склонността да изпада в пристъпи и на гняв, и на униние, той беше мъж с неоспорима преданост и почтеност. Тези качества го превръщаха в основна опора на Братството, както и непримиримата му омраза към тамплиерите.
Но как да го намери? Не знаеше. Беше научил, че Бартоломео тъкмо се е върнал от бойното поле в казармите на частната си армия в покрайнините на Рим. Казармите бяха извън града, в полята на североизток, но недалеч от една от укрепените наблюдателни кули, които Борджиите бяха издигнали на много места в околността. Те бяха достатъчно благоразумни да не закачат Бартоломео — поне докато не се почувстват достатъчно силни да го смачкат като хлебарка, за каквато го смятаха. А Ецио знаеше, че могъществото им расте с дни.
Пристигна в казармите малко след пладне. Слънцето тъкмо подминаваше апогея си и беше твърде горещо, но западният бриз облекчаваше донякъде жегата. Ецио застана пред огромната порта във високата палисада, ограждаща казармите, и похлопа с юмрук.