Шпионката се открехна и той усети как го оглеждат. Капакът се затвори и се дочу кратък приглушен разговор. Отвори се отново. Последва радостен баритонов възглас и след дълго трополене на резета вратата зейна широко. Едър мъж, малко по-млад от Ецио, застана на прага във военна униформа, по-спретната от обикновено, и разпери ръце.
— Ецио Аудиторе, ти, стари нехранимайко! Влизай! Влизай. Ще те убия, ако откажеш.
— Бартоломео!
Старите приятели се прегърнаха топло и поеха по площада към личното крило на Бартоломео.
— Заповядай, заповядай — настоя Бартоломео с обичайната си припряност. — Искам да те запозная с някого.
Влязоха в дълга, ниска стая, добре осветена от големи прозорци с изглед към вътрешен двор. Служеше очевидно и като всекидневна, и като трапезария и беше просторна и проветрива. Но атмосферата не беше характерна за Бартоломео. Пред прозорците висяха чисти завеси. Върху масата имаше бродирана покривка, а остатъците от обяда бяха разчистени. По стените висяха картини. Имаше дори библиотека. Бианка, любимият меч на Бартоломео, не се виждаше никъде. И най-вече стаята бе невероятно чиста и подредена.
— Чакай тук — каза Бартоломео и щракна с пръсти на ординареца да донесе вино. Изглеждаше необичайно развълнуван. — А сега познай кого искам — да ти представя?
Ецио се озърна отново наоколо.
— Е, вече познавам Бианка…
Бартоломео махна нетърпеливо с ръка.
— Не, не! Тя е в кабинета при картите. Там живее сега. Опитай пак.
— Е — лукаво проточи Ецио, — да не би да е… съпругата ти?
Бартоломео го погледна толкова разочаровано, че Ецио почти се разкая за правилната си догадка; не че беше трудно да се досети.
Едрият мъж обаче се развесели бързо и продължи:
— Тя е истинско съкровище. Няма да повярваш… — Обърна се и изкрещя към вътрешните стаи: — Пантасилея! Пантасилея! — Ординарецът се появи с поднос със сладкиши, гарафа и чаши. — Къде е тя? — попита го Бартоломео.
— Провери ли под масата? — пошегува се Ецио.
Точно тогава на стълбите, спускащи се по западната стена на стаята, се появи Пантасилея.
— Ето я!
Ецио стана да я поздрави. Поклони се.
— Аудиторе. Ецио.
— Балиони. Пантасилея. Сега Балиони д’Алвиано.
Беше млада, двайсет и пет — трийсетгодишна. Името подсказваше, че е от благородническо семейство, а роклята, макар и скромна, беше красива и издаваше добър вкус. Имаше овално лице с ореол от руси коси, носът й беше чип като цвете, устните — плътни и весели, а умните й очи — тъмни, наситенокафяви — искряха доброжелателно и същевременно сдържано. Беше висока почти до раменете на Бартоломео и стройна, с широки рамене и тесен ханш; дълги изящни ръце и изваяни крака. Бартоломео определено беше открил съкровище. Ецио му пожела мислено да успее да я задържи.
— Lieta di conoscervi26 — каза Пантасилея.
— Alterettanto a lei27.
Тя ги огледа и двамата.
— Друг път ще се видим за по-дълго — обеща на Ецио с изражение на жена, която не просто оставя мъжете да си вършат работата, а е заета със собствени дела.
— Остани малко, tesora mia28.
— Не, Барто, знаеш, че трябва да наглеждам секретаря. Винаги успява да обърка някак си сметките. И нещо не е наред с водоснабдяването. Трябва да проверя. — Обърна се към Ецио: — Ora, mi scusi, та…29
— Con piacere30.
Тя се усмихна на двамата, изкачи се по стълбите и изчезна.
— Как я намираш? — попита Бартоломео.
— Очарован съм. Наистина — отвърна искрено Ецио.
Забеляза също колко по-овладян е приятелят му край съпругата си. Очевидно в присъствието на Пантасилея казарменият жаргон бе забранен. Почуди се какво намира тя у съпруга си, но си напомни, че изобщо не я познава.
— Мисля, че за мен е готова на всичко.
— Къде я срещна?
— Друг път ще ти разкажа. — Бартоломео придърпа гарафата и двете чаши и прегърна през рамо Ецио. — Много се радвам, че дойде. Както навярно знаеш, тъкмо се прибрах от военна мисия. Чух, че си в Рим, и се канех да изпратя хора да те открият. Помня, че обичаш да пазиш в тайна местонахождението си, и не те виня, особено в това змийско гнездо, но за щастие ти ме изпревари. И слава Богу, защото искам да поговорим за войната. Да отидем в кабинета с географските карти.