Нещастният сенатор отговаряше на описанието на Клаудия.
— Няма да спорим повече — каза сержантът.
— Трябва да платиш — додаде ефрейторът. — Дългът си е дълг.
Загърбил всякакви опити да запази достойнство, Еджидио хленчеше с треперлив глас:
— Направете изключение за стареца. Умолявам ви.
— В никакъв случай — озъби се сержантът и кимна на двама от войниците си, които уловиха Еджидио и го събориха на земята. — Банкерът ни изпрати да съберем дължимото. Знаеш какво означава това.
— Вижте, дайте ми време до утре! Не, до довечера! Дотогава ще съм приготвил парите.
— Не става — отвърна сержантът и ритна силно сенатора в корема.
Отдръпна се назад и ефрейторът и другите двама войници започнаха да налагат проснатия на земята мъж.
— Така няма да си получите парите — каза Ецио, пристъпвайки към тях.
— Кой си ти? Приятел ли си му?
— Загрижен случаен свидетел.
— Е, загрижеността ти не струва пет пари! Омитай се!
Сержантът, както се надяваше Ецио, застана твърде близо, и с отработена лекота асасинът щракна бутона на Скритото острие, вдигна ръка и го прокара през гърлото му, точно над нашийната броня. Събратята му проследиха окаменели от удивление как командирът им пада на колене, а дланите му се опитват напразно да спрат фонтана от кръв, бликнал от раната. Преди да се съвземат, Ецио се втурна към тях и след няколко секунди тримата се присъединиха към сержанта в Отвъдното с прерязани гърла. Нямаше време да върти сабя, задачата му изискваше да убива бързо и ефективно.
По време на стълкновението площадът се обезлюди като по чудо. Ецио помогна на сенатора да се изправи. По дрехите му имаше кървави петна и той изглеждаше — и наистина беше — уплашен, но и поуспокоен.
— Да изчезваме оттук — каза му Ецио.
— Знам едно място. Следвай ме — отговори Еджидио и със забележителна пъргавина се запъти към уличката между две от най-внушителните административни сгради. Прекосиха я бързо, свиха наляво и по няколко стъпала се спуснаха към сутерен с врата. Сенаторът я отключи светкавично и въведе Ецио в малък, мрачен, но удобен на вид апартамент.
— Моето убежище — каза Еджидио. — Необходимо е, когато имаш много кредитори.
— И един особено влиятелен.
— Сгреших, че покрих дълговете си със заем от банкера. По онова време не знаех на кого служи. Трябваше да се държа за Киджи. Той поне е честен — доколкото е възможно за банкер. — Еджидио замълча. — А ти кой си? Добър самарянин в Рим? Мислех, че са на изчезване.
Ецио не обърна внимание на шегата.
— Ти ли си сенатор Еджидио Троке?
— Не ми казвай, че и на теб дължа пари! — изгледа го стъписано мъжът.
— Не, но можеш да ми помогнеш. Търся банкера на Чезаре.
Сенаторът се подсмихна тънко.
— Банкерът на Чезаре Борджия? Ха! И кой си ти?
— Да речем, че съм семеен приятел.
— Чезаре има много приятели напоследък. За жалост аз не съм сред тях. Така че извини ме, но трябва да посъбера това-онова.
— Мога да платя.
Еджидио спря да се суети.
— А! Можеш да платиш! Ma che meraviglia!34 Бие се със стражите заради мен и ми предлага пари! Кажи ми защо се появяваш чак сега?
— Е, не съм долетял от небесата. Помогни ми и аз ще ти помогна. Просто е.
Еджидио се замисли.
— Ще отидем в къщата на брат ми. Те не са на нож с него. Тук не можем да останем — твърде потискащо е и прекалено близо до враговете ми. Или нашите врагове?
— Да вървим тогава.
— Но трябва да ме пазиш. Сигурно са пуснали по петите ми още стражи. Едва ли ще са особено милозливи, ако разбираш накъде бия, особено след малкото представление, което изнесе на площада.
— Хайде!
Еджидио излезе предпазливо навън, увери се, че не ги дебне опасност, и поведе Ецио по лабиринт от тесни улички и занемарени алеи, покрай малки площадчета и пазари. На два пъти се натъкнаха на стражи и на два пъти Ецио ги отблъскваше, този път използвайки сабята си с поразяващ ефект. Градът очевидно бе вдигнат по тревога да издирва сенатора и спасителя му, но те се оказаха твърде голям залък за устата на главорезите на Борджия. Времето не работеше в полза на Ецио и когато поредната двойка войници се появи в далечния край на малко площадче, се наложи да побегнат и неспособен да използва убежището на покривите заради сенатора, Ецио се довери на неизчерпаемите му познания относно глухите римски улички. Най-сетне стигнаха задното крило на ново и скромно, но красиво имение с двор, ограден с високи стени, на няколко пресечки източно от катедралата „Свети Петър“. Еджидио го въведе в двора през тясна порта с железни решетки, която отключи собственоръчно.