— Да, трябва да му занеса дължимото. — Разпери отново ръце. — Проблемът е, че нямам нито грош.
— Споменах, че се наемам да намеря пари. Само ми кажи колко и къде ще се срещнеш с банкера.
— Никога не знам, преди да пристигна. Обикновено отивам на едно от три предварително договорени места. Помощниците му ме чакат и ме отвеждат при него. Дължа десет хиляди дуката.
— Няма проблем.
— Сериозно? — Лицето на Еджидио грейна. — Трябва да престанеш. Иначе наистина ще се обнадеждя.
— Стой тук. Ще дойда с парите по залез-слънце.
Рано вечерта Ецио се върна при още по-смаяния Еджидио. Връчи на сенатора две тежки кожени торби.
— Дойде значи! Не мога да повярвам!
— Дочака ме.
— Аз съм отчаян човек. Не ме ли лъжат очите, че си тук?
— Имам условие.
— Знаех си.
— Слушай! — започна Ецио. — Ако оцелееш, а аз се надявам да оцелееш, искам да следиш какво става на политическата сцена в града. И да докладваш всичко научено на… — След кратко колебание продължи: — … на мадам Клаудия в бордея „Разцъфналата роза“. Особено ако разбереш нещо за Борджия. — Той се усмихна вътрешно: — Знаеш ли къде се намира?
Еджидио се окашля.
— Аз… имам приятел, който понякога го посещава.
— Добре.
— За какво ще ти послужи информацията? Да погубиш Борджия?
Ецио се усмихна.
— Просто… те наемам.
Сенаторът погледна към торбите с пари.
— Не ми се иска да им ги давам! — Замълча замислено, после каза: — Брат ми ме защитаваше, понеже сме семейство. Мразя го, но все пак ми е брат.
— Работи за Чезаре.
Еджидио изопна рамене.
— Va bene. Съобщиха ми мястото на срещата следобед, докато те нямаше. Улучихме точния момент. Очакват с нетърпение парите си, та ще се видим още тази нощ. Обливах се в кървава пот, когато обещах на посредника им да приготвя сумата. — Той замълча отново. — След малко трябва да тръгваме. Как смяташ да действаш? Да ме следиш?
— Няма да изглежда добре, ако не си сам.
Еджидио кимна.
— Добре. Остава ни време за по чаша вино и после поемаме. Ще ми правиш ли компания?
— Не.
— Е, аз определено се нуждая от глътка.
31
Ецио последва сенатора през поредния лабиринт от улички, но този път те водеха към Тибър и му бяха по-познати. Минаваха край исторически паметници, площади и фонтани, които бе виждал и преди, както и край нови сгради — жадни за слава, Борджиите не пестяха средства за палати, театри и галерии. Най-сетне Еджидио спря на красив площад. От двете му страни се издигаха внушителни частни имения, а от третата — редица скъпи магазини. Четвъртата страна представляваше добре поддържан парк, който се спускаше към реката. Натам се бе запътил Еджидио. Намери каменна пейка и застана до нея в сгъстяващия се здрач. Озърташе се наляво и надясно, но с невъзмутимо изражение. Ецио се възхити на самообладанието му, то щеше да им бъде от полза. Всеки знак за безпокойство щеше да събуди подозренията на банкерските лакеи.
Той се прикри зад един кедър и зачака. Не се наложи да чака дълго. Няколко минути след появата на Еджидио висок мъж в униформа, която Ецио не разпозна, приближи до него. На рамото му беше избродиран герб — едната половина представляваше червен бик насред златно поле, а другата — широки черни и златни хоризонтални ивици. И те не му говореха нищо.
— Добър вечер, Еджидио — поздрави новодошлият. — Изглежда си готов да умреш като почтен човек.
— Много радушно посрещане, капитане — отвърна Еджидио. — Нося парите.
Мъжът вдигна вежди.
— Нима? Е, това е друго нещо. Банкерът ще остане много доволен. Сам си, надявам се?
— Да виждащ другиго?
— Следвай ме, furbacchione35.
Поеха на изток и прекосиха Тибър. Ецио ги следваше на дискретно разстояние, наострил слух.
— Някакви вести за брат ми, капитане? — попита Еджидио.
— Знам само, че дук Чезаре изгаря от желание да си поговорят. Щом се върне от Романя, искам да кажа.
— Надявам се, че е добре?
— Ако няма какво да крие, няма от какво да се страхува.
Продължиха мълчаливо и край църквата „Санта Мария сопра Минерва“ свиха на север и се насочиха към Пантеона.
— Какво ще стане с парите ми? — попита Еджидио.