— Да ви помогна ли? — попита той и се приближи до нея.
Тя му се усмихна.
— Да, нуждая се точно от човек като вас. Градинарят ми трябваше да ги пренесе, но съпругата му заболя и се наложи да се прибере у дома. Минавах оттук и реших да ги взема, но кошницата е твърде тежка. Мислите ли, че бихте…?
— Разбира се. — Ецио се наведе и вдигна кошницата на рамо. — Толкова много цветя. Вие сте щастливка.
— Наистина! Особено след като ми се притекохте на помощ.
Тя несъмнено флиртуваше с него.
— Защо не помолихте съпруга си или някой друг прислужник? — попита Ецио.
— Имам само една прислужница и тя е по-слаба и от мен — отговори жената. — А съпруг нямам.
— Разбирам.
— Поръчах цветята за рождения ден на Клаудия Аудиторе.
Жената го погледна.
— Звучи забавно.
— Ще бъде. — Тя замълча. — Всъщност, ако искате да ми помогнете още малко… търся представителен мъж, който да ме придружи на празненството.
— Смятате ли ме за достатъчно представителен?
— Да! — отвърна вече по-смело тя. — В целия град не съм виждала по-строен мъж от вас, сър. Сигурна съм, че дори братът на Клаудия — прочутият Ецио — ще остане впечатлен.
Ецио се усмихна.
— Ласкаете ме. Но какво знаете за този Ецио?
— Клаудия — тя ми е близка приятелка — го обожава. Но той я посещава рядко и доколкото знам, трудно се сближава с хората.
Ецио реши, че е време да изплюе камъчето.
— Вярно е, уви! Напоследък наистина… бях далеч.
Жената ахна.
— О, не! Вие сте Ецио! Не мога да повярвам! Но, да, Клаудия спомена, че ви очаква. Празненството е изненада за нея. Обещайте да не й казвате!
— А сега е ваш ред да ми се представите.
— О, разбира се. Аз съм Анджелина Сереса. Обещайте сега!
— С какво ще откупите мълчанието ми?
Тя го изгледа дяволито.
— О, хрумват ми няколко начина!
— Копнея да ги чуя.
Стигнаха вратата на дома й. Възрастната икономка на Анджелина я отвори и Ецио остави кошницата с цветя върху каменната пейка в двора. Погледна Анджелина и се усмихна.
— Е, ще ги чуя ли?
— По-късно.
— Защо не сега?
— Синьоре, уверявам ви, че чакането си струва.
И двамата не знаеха, че събитията ще ги изпреварят и повече няма да се срещнат.
Ецио се сбогува и понеже денят преваляше, той се запъти обратно към крепостта. Близо до конюшните забеляза малко момиченце да се скита по улицата, очевидно само. Понечи да заговори детето, но го прекъсна ужасен вик и громолене на копита. Той сграбчи светкавично момиченцето и го дръпна настрани под свода на крайпътна порта. Разминаха се на косъм с огромния боен кон, изскочил иззад ъгъла в пълно снаряжение, но без ездач. Задъхан и пеш, след него се появи възрастният коняр на Марио — Федерико. Ецио веднага го позна.
— Torna qui, maledetto cavallo!3 — извика Федерико безпомощно след галопиращия кон. Забеляза Ецио и каза: — Ще ми помогнете ли, сър? Това е любимият жребец на чичо ви. Тъкмо се канех да го разседлая и да го почистя, но нещо го уплаши. Много е нервен.
— Не бой се, ще се опитам да го намеря и да ти го върна.
— Благодаря, благодаря… — Федерико избърса чело. — Остарявам.
— Не се тревожи. Остани тук и наглеждай детето. Май се е изгубило.
— Непременно.
Ецио се спусна след коня и скоро го откри. Вече успокоен, похапваше сено от купчината в спряла наблизо каруца. Сепна се леко, когато Ецио наближи, но го позна и не побягна. Ецио го погали ласкаво по врата и го потупа окуражително, после го улови за юздата и го поведе обратно.
По пътя му се удаде да стори още едно добро дело. Срещна млада жена, разтреперана от страх, която се оказа майка на изгубеното момиченце. Той й разказа какво се е случило, стараейки се да омаловажи опасността, на която се беше изложило детето. Обясни й къде е и тя се втурна пред него, викайки:
— София! София!
След малко Ецио чу как момиченцето й отговаря:
— Мамо! Мамо!
След няколко минути и той се присъедини към групичката и подаде юздите на Федерико, който му благодари отново и го помоли да не казва нищо на Марио. Ецио обеща и възрастният мъж поведе жребеца към конюшнята.
Майката го чакаше с дъщеря си и Ецио се обърна усмихнато към тях.