— Тя иска да ви благодари — каза жената.
— Благодаря — послушно повтори София, оглеждайки го със смесица от възхита и страх.
— Занапред не се отделяй от майка си — топло я посъветва Ецио. — Не я оставяй така, capisco?
Момиченцето кимна безмълвно.
— Изгубени сме без вас и вашето семейство, синьоре — обади се майката.
— Правим всичко по силите си — отвърна Ецио, но на влизане в крепостта го налегна тревога. Знаеше, че има сили да отстоява позицията си, но срещата с Макиавели не го изпълваше с радост.
До срещата оставаше още доста време и за да не тъне в догадки в каква посока ще се отклони разговорът, а и подтикван от любопитство, Ецио се изкачи на крепостната стена да разгледа новите оръдия, с които Марио толкова се гордееше. Бяха няколко, с дула от лят бронз, а край колелата им бяха струпани купчини железни гюлета. Дулата на най-големите бяха дълги десет стъпки и Марио му беше казал, че тежат над 20 000 фунта, но между тях бяха разположени по-малки и по-подвижни топове. От бойниците по цялото протежение на стената стърчаха малки оръдия върху подпори от ковано желязо или върху дървени платформи.
Ецио доближи група стрелци, скупчили се около един от големите топове.
— Красиви зверове! — каза той и прокара ръка по пищната резба около отверстието на оръдието.
— Наистина, месер4 Ецио — отвърна водачът на отряда, грубоват старши сержант, когото Ецио помнеше от предишното си посещение в Монтериджони.
— Чух ви да се упражнявате. Може ли да пробвам и аз?
— Естествено, но ние стреляхме с по-малките. Големите са чисто нови. Още не сме разбрали как се зареждат, а главният оръжейник е изчезнал някъде.
— Изпратихте ли да го потърсят?
— Да, господине, но засега безуспешно.
— И аз ще се поогледам наоколо. Все пак тези приятелчета не са тук за украса. Не се знае кога ще ни потрябват.
Ецио продължи обиколката си по крепостната стена. След трийсетина метра дочу силно сумтене откъм барака, издигната на върха на една от кулите. Пред нея лежеше кутия с инструменти и когато той наближи, сумтенето се превърна в хъркане.
В бараката беше тъмно и горещо и миришеше противно на изветряло вино. Когато очите му свикнаха със сумрака, Ецио бързо различи силуета на едър мъж в не особено чиста риза, проснат върху купчина сено. Подритна го леко, но здравенякът само изломоти нещо, поразбуди се и се обърна към стената.
— Salve, месере — побутна го отново Ецио, този път по-силно, с върха на ботушите си.
Мъжът обърна глава към него и отвори едното си око.
— Какво има, приятелю?
— Трябва да заредиш новия топ.
— Не днес, младежо. Утре призори.
— Заради виното загърбваш задълженията си? Капитан Марио едва ли ще се зарадва да го чуе.
— За днес приключих с работата.
— Не е толкова късно. Знаеш ли колко е часът?
— Не. Но не ме е грижа. Правя топове, не часовници.
Ецио бе приклекнал до мъжа, който на свой ред приседна, оригна се звучно и го обля със зловонна миризма на чесън и евтино вино Монталчино. Ецио се изправи.
— Топовете трябва да се подготвят за стрелба. Незабавно — каза той. — Искаш ли да намеря някой по-способен от теб?
Мъжът стана тежко.
— Не прибързвай, приятелю. Няма да позволя другиму да ми пипне оръдията. — Приведе се към Ецио, когато успя да запази равновесие. — Не знаеш как е… много войници не оценяват по достойнство артилерията. Не я познават, естествено. Но очакват да заработи като с магическа пръчка. Не проумяват как да приласкаят оръдията, за да им служат.
— Да разговаряме пътьом — предложи Ецио. — Времето не тъпче на място.
— Да знаеш — продължи главният оръжейник, — че тези неща са от класа. Само най-доброто за капитан Марио. Но не са сложни. Научих за някакво френско ръчно оръжие. Наричат го Железния убиец. Много хитро. Представи си само! Преносим топ! Това е бъдещето, хлапе!
Приближиха групата около оръдието.
— Свикайте следотърсачите! — ведро обяви Ецио. — Открих човека!
Старши сержантът измери оръжейника с присвити очи.
— Пак се наливаше, нали?
— Избухлив съм, вярно — отвърна оръжейникът, — но по душа съм миролюбив човек. Как да оцелея, ако не насърчавам скрития у мен воин с пиене! — Той побутна сержанта встрани. — Да видим какво е положението…