— Господи — каза той, — мразя убийствата на знаменитости.
— А какво ще кажеш за знаменитост, убита от сериен убиец, когото преследваш? — Браунер протегна към Фабел прозрачен плик за улики. С мъничко парченце жълта хартия.
— О, боже, не! — възкликна Фабел. — Кажи ми, че не е това!
— Боя се, че е. — Браунер се изправи. — Съвсем лекичко се подаваше от ръката й. Затова казах на първия дошъл тук екип да те повикат. Отново е твоят човек, Ян.
Фабел разгледа бележката през плика. Същата хартия. Същият почерк. Същият дребен, натрапчиво красив почерк с червено мастило. Този път съдържаше само една дума: „Dornröschen“1.
— Дива роза? — Мария беше се приближила, за да разгледа бележката.
— Приказка от Братя Грим. По-известна сега като Спящата красавица, след преработката на Холивуд.
— Виж това. — Браунер посочи ръката на мъртвата жена, в която тя държеше розата. Трън беше забит дълбоко в месестата част на палеца. — Няма кръв. Това е направено нарочно, след смъртта.
— Така е приспана Дивата роза, или Спящата красавица. Убола си е пръста.
— Мислех, че беше с вретено, не с роза — каза Мария.
Фабел отново се изправи. Лаура фон Клостерщад лежеше неподвижно, но сякаш всеки момент щеше да въздъхне доволно и сънливо и да се обърне на една страна.
— Той смесва метафорите… или сгъстява елементите на приказката — както искате. Спящата красавица наистина е убола пръста си с вретено на петнадесетия си рожден ден, но докато е спяла, тя и замъкът й са обрасли с диви рози — красива, но непроницаема защита. Смятам, че планетариумът в случая означава замъка. — Фабел отново се обърна към Браунер. — Можеш ли да отгатнеш причината на смъртта?
— Не и на този етап. Твърде малко неща говорят за насилие, освен леки драскотини на шията, но не са достатъчни за доказване на удушаване. Мьолер ще може да каже след аутопсията.
Фабел неопределено посочи ветрилото от руса коса.
— Какво ще кажеш за това с косата? Да изреже сектор от нея. Не виждам никаква връзка с приказката за Спящата красавица.
— И аз мисля като теб. Може би просто за трофей. Тя категорично има красива коса, може би в нея той вижда нещо, което я характеризира.
— Не… Не мисля така. Защо изведнъж ще започне да събира трофеи? Не беше взел нищо от другите три тела.
— Ние не знаем да го е правил — каза Браунер. — Но може би това с косата е нещо друго. Някакво послание.
Небето леко беше се прояснило, когато Фабел и Мария излязоха от палатката, и червените тухли на планетариума изглеждаха като измити от дъжда и ясно очертани на златната светлина.
— Тоя негодник става нагъл, Мария. Тук наистина има послание. — Фабел махна с ръка към стената от дървета, но жестът му подсказваше, че гледа отвъд тях. — Това място почти се вижда от Главното полицейско управление. Ние сме право на юг от него. Фактически върхът на планетариума се вижда ясно от горните етажи на управлението. Той се подвизава буквално пред очите ни.
Мария скръсти ръце пред тялото си и леко наведе глава встрани.
— Добре, нашият главен заподозрян досега е Олсен и бяхме много близо до него. Може би има послание в избора на мястото. Бяхме близо до него, затова той се приближава до нас. Както казваш, практически пред очите на полицейската главна квартира.
— Възможно е. А може би изборът на място е свързан с неговата история.
— Историята на градския парк?
Фабел поклати глава.
— На това място — Винтерхуде. Това е стар район, Мария. Той е съществувал много, преди да възникне Хамбург около него. Тук е имало селище от каменната ера. Подозирам, че всяко по-дълбоко значение за него е на второ място след близостта до управлението, но може да има нещо в историята на мястото.
Когато следваше в университета, Фабел беше прекарвал много от ваканциите си тук, в Градския парк, с камара книги до себе си. Никой не знаеше със сигурност откъде идва името Винтерхуде, но „Худе“ е стара дума на долнонемско наречие и означава „защитено място“. Винаги беше чувствал странно спокойствие, когато беше на земя, обитавана непрекъснато от шест хиляди години. Сякаш това го свързваше с историята, която изучаваше.
— Или просто съответства на мястото, което му е необходимо, за да изиграе фантазията си — предположи Мария.