— Ще идвам всеки ден — продължи той, — защото ми беше брат.
Слезе по стълбата и спря пред къщата.
Мисиз МакДжий излезе от гостната на верандата и застана там, нищо неразбираща — нито изкуството, нито красотата, нито каквото и да било. Тихо простена, а той едва се сдържаше да не заплаче.
Обърна се и тича чак до дома. Мис Гардън се беше ядосала, но все пак се зарадва да го види. Преди да угаси лампата, тя му почете както всяка вечер, но той не я слушаше.
— Защо не ме слушаш? — попита тя.
— Мисля си.
— За какво си мислиш?
— Мисля си за брат ми.
— Ти нямаш брат.
— Вземи си думите назад.
— Взимам си ги.
— Казва се Бил МакДжий и се удави.
— Да.
— И ще ходя да я виждам всеки ден.
— Кого?
— Мисиз МакДжий.
— Добре.
Мис Гардън загаси лампата и излезе на пръсти от стаята, затваряйки вратата зад себе си.
След десетина минути телефонът иззвъня. Беше мистър Коб.
— Да, така е — каза му тя. — Избяга. Ходи някъде и се върна след десетина минути. Мисля, че е много разстроен. Сигурна съм, че мисиз МакДжий съществува и се опасявам, че е загубила сина си.
От другия край в телефонната кабина точно до салона за коктейли, където пиеха преди вечерята, мъжът слушаше внимателно, после каза:
— Ще гледаме да се върнем рано. Надникнете в стаята му след час, час и нещо.
В леглото братът на Бил МакДжий си мислеше за майката на Бил МакДжий, за самия Бил, за това колко добри приятели бяха, и накрая заспа.
Когато на сутринта се събуди, видя че майка му и баща му лежат в стаята на едно легло, направено на пода. И двамата дълбоко спяха. Гледа ги дълго, удивен и възхитен от това, което са направили. По едно време майка му отвори очи и го видя да седи в кревата. Усмихна му се и затвори очи, а той нищо не каза. След малко тя пак отвори очи и се усмихна.
— Не искаш ли да дойдеш тук при мама и татко? — попита тя.
Той скочи от кревата, а тя му помогна да се вмъкне между тях в леглото, което си бяха направили на пода. Там беше чудесно и съвсем друго. Момченцето се засмя и очите му трепкаха от радост.
— Мое малко незначително момченце — прошепна пак в ухото му майка му.
— Какво е незначителен?
— Важен. А как се казваш?
— Поет — прошепна момченцето. — Поет Коб.
Почна да се унася, задряма и майка му. После баща му се разбуди и всички си приказваха дълго време в полусън.
Той им разказа всичко, което знаеше, всичко, което си спомняше, и за пръв път в живота му те поискаха да слушат още. Задаваха му сериозни въпроси и той сериозно им отговаряше. Слушаха внимателно какво ги пита и отговаряха на въпросите му, като че ли имаше смисъл да им се отговаря. Питаше за всичко, за което си припомни, че е искал да пита, но не е имало кого, освен Бил МакДжий, който беше девет-десет годишен, но въпреки това го обичаше и никога не се подиграваше на името му, нито се правеше на голям пред него, нито се държеше с него тъй, сякаш е различен, глупав, малък или какво и да било.
Питаха го също за Бил и за майката на Бил. Вече изобщо не бяха поет и актриса. Вече не бяха представителен мъж и красива жена. За пръв път в живота му те бяха за него това, което е представлявала за Бил собствената му майка, и той беше спокоен и доволен, че и хора, които не са черни, могат също да бъдат такива. Мислил бе, че не могат. Мислил си беше, че само черните хора могат да бъдат такива, защото единствените такива хора, които познаваше, бяха черни.
Майка му изслуша много внимателно всичко, което й каза, после попита:
— Искаш ли да имаш брат?
— Да — отвърна момчето. — Но повече от всичко искам да се върне Бил МакДжий.
— Зная, но не можем да върнем Бил. Когато някой си отиде по този начин, той не се връща. Идва някой друг.
— Кой идва?
— Не знаем — рече жената, — но знаем, че ще бъде наш, тъй както си наш ти.
— Наш? Защо ще бъде наш?
— Защото се обичаме.
— Защо се обичаме?
— Защото сме едно малко семейство в голямото семейство.
Мъжът протегна ръка към жената през момченцето и я прегърна, обгръщайки ги двамата заедно, жената протегна ръце да ги прегърне — и него, и момченцето, а момченцето изпъна ръце да прегърне мъжа и жената, прегърнати заедно. И тримата се прегърнаха, разсмяха се и преплетоха краката си, като за пръв път в живота си се превръщаха в нещо повече от това, което са били досега, нещо по-хубаво и от поезията, по-хубаво и от играта на сцената, превръщайки се в самото нещо, от което поезията черпи живот, а изпълнението на сцената — своето оправдание да съществува.