Иван Фьодорович изведнъж се засмя и стана от мястото си. Шапката беше в ръцете му.
— Ти си се излъгал, добри ми Альоша — каза той с такъв израз на лицето, какъвто Альоша никога не беше виждал у него, с израз на някаква младежка искреност и силно, неудържимо откровено чувство, — никога Катерина Ивановна не ме е обичала! Тя през цялото време знаеше, че я обичам, макар че никога не съм й казвал нито дума за моята любов — знаеше, но не ме обичаше. Приятел също не съм й бил никога, нито за един ден: гордата жена не е имала нужда от моето приятелство. Тя ме държеше при себе си за непрекъсната мъст. Тя си отмъщаваше на мене и върху мене за всички оскърбления, които постоянно и всяка минута понасяше през цялото време от Дмитрий, оскърбления още от първата им среща… Защото и самата им първа среща е останала в сърцето и като оскърбление. Такова е нейното сърце! Аз през цялото време само това съм правил, да слушам за нейната любов към него. Сега заминавам, но знайте, Катерина Ивановна, че вие наистина обичате само него. И колкото повече ви наскърбява — все повече и повече. Ето в това именно е вашето изстъпление. Вие го обичате точно такъв, какъвто е, обичате го, защото би обижда. Ако той се поправи, веднага ще го зарежете и съвсем ще го разлюбите. Но той ви е потребен, за да съзерцавате непрекъснато своя подвиг на вярност и за да го упреквате в невярност. И всичко това идва от вашата гордост. О, в това има много принизеност и унижение, но всичко това е от гордост… Аз съм много млад и прекалено много ви обичах. Знам, че не би трябвало да ви говоря така, че би било по-достойно от моя страна просто да си изляза оттук; и за вас нямаше да е толкова оскърбително. Но аз заминавам далече и няма да се върна никога. И това е завинаги… Не искам да остана повече сред тези изстъпления. Впрочем, повече няма какво да говоря, казах всичко… Сбогом, Катерина Ивановна, не бива да ми се сърдите, защото сто пъти повече от вас съм наказан, наказан съм преди всичко с това, че никога няма да ви видя. Сбогом. Не искам вашата ръка. Прекалено съзнателно ме измъчвахте, за да мога в тази минута да ви простя! После ще ви простя, а сега не ми трябва ръката ви.
прибави той с изкривена усмивка, с което доказа, впрочем съвсем неочаквано, че и той може да чете Шилер толкова, че да го научи наизуст, което Альоша по-рано не би повярвал. Излезе от стаята дори без да се сбогува и с домакинята, госпожа Хохлакова, Альоша плесна с ръце.
— Иване — извика той като зашеметен подире му, — върни се, Иване! Не, не, сега за нищо на света няма да се върне! — възкликна пак в скръбно озарение. — Но аз, аз съм виновен за това, аз започнах пръв! Иван говореше злобно, грозно. Несправедливо и злобно… — Альоша се вайкаше като луд.
Катерина Ивановна изведнъж стана и отиде в другата стая.
— Вие не сте направили нищо, вие действувахте прекрасно, като ангел — бързо и възторжено зашепна госпожа Хохлакова на натъжения Альоша. — Аз ще положа всички усилия Иван Фьодорович да не замине…
Радост сияеше на лицето й за голямо огорчение на Альоша, но изведнъж Катерина Ивановна се върна. В ръцете си държеше две пъстри банкноти123.
— Имам една голяма молба към вас, Алексей Фьодорович — започна тя, като се обърна направо към Альоша е явно спокоен и тих глас, като че ли наистина нищо не беше станало. — Преди една седмица — да, струва ми се, преди една седмица беше — Дмитрий Фьодорович е извършил една буйна и несправедлива постъпка, много безобразна. Тук има едно лошо място, една кръчма. Там срещнал онзи бивш офицер, онзи щабскапитан, когото вашият баща използувал за някакви свои работи. Дмитрий Фьодорович, кой знае защо, се разсърдил за нещо на този щабскапитан, хванал го за брадата и пред всички го иззел на улицата в този унизителен вид и там още дълго го водил така и казват, че синът на този щабскапитан, едно момче, което учи в тукашното училище, още дете, като видял това, тичал до тях, плачел високо и молел за баща си, обръщал се към всички да го защитят, а те не смеели. Извинете, Алексей Фьодорович, но аз не мога да си спомня без негодуване тази позорна негова постъпка… една от ония постъпки, на които може да се реши само Дмитрий Фьодорович в своя гняв… и в своите страсти! Аз не мога дори да разкажа това, не съм в състояние… Обърквам се. Разпитах за този опозорен човек и научих, че бил много беден. Името му е Снегирьов. Провинил се нещо служебно, уволнили го, не мога да ви кажа точно, и сега със семейството си, с нещастното си семейство от болни деца и жена, побъркана, струва ми се, е изпаднал в страшна сиромашия. Отдавна е тук, в града, с нещо се занимава, бил писар някъде, а сега изведнъж нищо не му плащат. Погледнах ви… тоест помислих — все нещо бъркам думите! — виждате ли, исках да ви помоля, Алексей Фьодорович, предобри ми Алексей Фьодорович, да отидете при него, да намерите предлог, да влезете при тях, при този щабскапитан — о, Боже, как се обърквам! — и деликатно, предпазливо — точно както само вие ще можете да го направите (Альоша изведнъж се изчерви) — да му предадете тази помощ, ето тия двеста рубли. Той сигурно ще ги приеме… тоест ще го склоните да ги приеме… Или не, как да стане това? Вижте, това не е нещо като заплащане, за да се примири, да не се оплаква (защото той, струва ми се, искал да се оплаче), а просто съчувствие, желание да му се помогне; от моя страна, от моя, от годеницата на Дмитрий Фьодорович, а не от него самия… С една дума, вие ще се справите… Аз самата бих отишла, но вие ще го направите много по-добре от мен. Той живее на Озьорна, в къщата на еснафлийката Калмикова… За Бога, Алексей Фьодорович, направете го за мене… а сега… сега съм малко… уморена. Довиждане…
122
123