— Калугер, за манастира проси, намерил къде да дойде! — изговори в това време високо момичето, което стоеше в левия ъгъл. Но господинът, който се метна към Альоша, веднага се обърна на пети към нея и каза с развълнуван, някак пресеклив глас:
— Не, Варвара Николаевна, не е от тях, не познахте! Позволете да попитам на свой ред — обърна се изведнъж пак към Альоша, — какво ви е накарало да посетите… тези недра?
Альоша го гледаше внимателно, той за пръв път виждаше този човек. Имаше в него нещо нескопосно, прибързано и нервно. Макар явно току-що да беше пил, но не беше пиян. Лицето му изразяваше някаква крайна безочливост и в същото време — колкото и да е странно — явен страх. Той приличаше на човек, който дълго време се е подчинявал и много нещо е понесъл, но който е способен изведнъж да скочи и да поиска правата си. Или още по-точно — на човек, който ужасно иска да ви удари, но който ужасно се бои, че вие ще го ударите. В думите му и в интонацията на доста пискливия му глас се долавяше някакъв юродивски хумор, ту зъл, ту плах, който не издържаше докрай и глъхнеше. Въпроса за „недрата“ зададе някак цял разтреперан, с опулени очи, и с един скок се озова толкова близо до Альоша, че той машинално отстъпи крачка назад. Този господин беше облечен в някаква тъмна, доста жалка платнена горна дреха с кръпки и петна. Панталонът му беше някак прекалено светъл, от тези, дето никой вече отдавна не ги носи, кариран и от някакъв много тънък плат, измачкан, долу и заради това целият някак повдигнат нагоре, като че ли му беше окъсял като на дете.
— Аз… аз съм Алексей Карамазов… — започна Альоша.
— Отлично успях да разбера — сряза го господинът веднага, като даде да се разбере, че и без това му е известно кой е. — Аз пък съм щабскапитан Снегирьов, на свой ред: но все пак желателно ми е да зная какво именно ви е накарало…
— Просто така минавах. В същност бих искал да ви кажа от свое име няколко думи… Стига да позволите…
— В такъв случай ето ви стол, благоволете да заемете мястото си. В древните комедии така се е казвало: „Благоволете да си заемете мястото“… — И с бърз жест щабскапитанът взе празния стол (прост селски стол, целият дървен и нетапициран), и го постави почти насред стаята; след туй взе друг също такъв стол за себе си, седна срещу Альоша, пак точно насреща му и така, че коленете им почти се допираха.
— Николай Илич Снегирьов, бивш щабскапитан от руската пехота, макар и посрамен поради своите пороци, но все пак щабскапитан. По-скоро би трябвало да кажа щабскапитан Словоерсов, а не Снегирьов, защото от втората половина от живота си почнах да говоря със словоерси.124 Словоерсите се придобиват, когато човек изпадне в унижение.
124