— Точно така — усмихна се Альоша, — само че неволно ли се придобиват, или нарочно?
— Бог е свидетел, неволно. Никога не съм говорил, цял живот не съм говорил със словоерси, внезапно паднах и станах със словоерсите. Това е нещо свише. Виждам, че се интересувате от съвременни въпроси. С какво обаче съм възбудил вашето любопитство, защото живея в обстановка, невъзможна за гостоприемство.
— Аз дойдох… по онази същата работа…
— По онази същата работа? — прекъсна го нетърпеливо щабскапитанът.
— По повод онази ваша среща с моя брат Дмитрий Фьодорович — неволно изтърси Альоша.
— Каква среща? А, онази ли! Значи, относно сюнгера, банския сюнгер? — И той изведнъж така се доближи, че този път не можа да не си удари коленете в Альоша. Устните му някак особено се опънаха на конец.
— Какъв сюнгер? — измърмори Альоша.
— Дошъл е да ти се оплаква от мене, тате — извика иззад завесата в ъгъла познатият вече на Альоша гласец на одевешното момче. — Аз одеве му ухапах пръста!
Завеската се дръпна и Альоша видя одевешния си неприятел в ъгъла под иконите, на леглото, което беше нагласено от миндера и стола. Момчето лежеше, покрито с палтенцето си и едно старо юрганче. Изглеждаше болно и ако се съди по пламналите му очи, имаше треска. То гледаше сега Альоша безстрашно, не както по-рано. „У дома съм си сега, не можеш ме докопа.“
— Какъв пръст си ухапал? — надигна се от стола щабскапитанът. — Вас ли ви ухапа по пръста?
— Да, мене. Одеве се биеше на улицата срещу една група момчета с камъни; нападаха го шестима, а той беше сам. Аз отидох при него, а той хвърли камък и по мене, след това още един, по главата. Попитах какво съм му направил. Той изведнъж се хвърли към мен и ме ухапа по пръста, и аз не знам защо.
— Ей сега ще го пребия! На секундата ще го пребия. — И щабскапитанът вече сериозно скочи от стола.
— Но аз не се оплаквам, само ви разказах… Не съм искал да го биете. Освен това, струва ми се, сега е болен…
— А вие помислихте, че ще го бия ли? Че ще взема да набия Илюшечка пред вас, за ваше пълно удовлетворение? Май много искате — изрече щабскапитанът, като се обърна изведнъж към Алексей с такъв жест, като че ли щеше да му се нахвърли. — Съжалявам, господине, за вашето пръстенце, но не искате ли, преди да бия Илюшенка, веднага, пред очите ви, за ваше справедливо удовлетворение да си клъцна с ей този нож четирите пръста? Четири пръста, смятам, ще ви стигнат, да си наситите жаждата за отмъщение, няма да искате и петия?… — Той внезапно спря, сякаш се задушаваше. Всяко мускулче на лицето му трепереше, подскачаше, той гледаше извънредно предизвикателно. Сякаш не беше на себе си.
— Сега май всичко разбрах — тихо и тъжно отговори Альоша, като продължаваше да седи на стола си. — Значи, вашето момче е добро момче, обича баща си и се е нахвърлило върху мен, защото съм брат на онзи, който ви е обидил… Сега разбирам — повтори той замислен. — Но моят брат Дмитрий Фьодорович се разкайва за постъпката си, аз знам, и ако имаше възможност да дойде при вас или по-право да се види с вас на същото онова място, щеше да ви поиска прошка пред всички… ако пожелаете.
— Значи, отскубва ми брадичката и после ми се извинява… Дето се вика, свършил си работата и дал удовлетворение. Така ли?
— О, не, напротив, той ще направи всичко, което поискате и както поискате!
— Така че, ако аз поискам негова светлост да коленичи пред мене в същата онази кръчма — „Столичен град“ се казва — или на площада, значи, ще го направи?
— Да, дори ще коленичи.
— Убихте ме. Просълзихте ме и ме убихте. Много съм склонен към чувствителност. Позволете прочие да ви се представя докрай: моето семейство, двете ми дъщери и моят син — това е моето пилило, моля. Когато умра, кой ще ги възлюби? А докато съм жив, кой освен тях ще обича мене, нищожничкия? Велико нещо е наредил Господ за всеки човек като мене. Защото трябва и човек като мене поне някой да може да го възлюби.
— Ах, това е абсолютна истина! — възкликна Альоша.
— Но стига най-сетне с тия палячовщини; дойде някой си глупак, а вие ни позорите! — извика неочаквано момичето, което беше до прозореца, като се обърна към баща си с изписани на лицето погнуса и презрение.
— Почакайте малко, Варвара Николаевна, позволете да довърша в тази насока — викна й баща й, макар и с повелителен тон, но я гледаше твърде одобрително. — Такъв си ни е характерът — обърна се пак към Альоша.