Тоест би трябвало да се каже в женски род: „не щя тя да благослови“. Но сега позволете ми да ви представя и моята съпруга: това е Арина Петровна, дама без крака, четирийсет и три годишна, нозете й ходят, но малко. От простолюдието. Арина Петровна, отпуснете си малко лицето: това е Алексей Фьодорович Карамазов. Станете, Алексей Фьодорович — той го хвана за ръката и със сила, каквато не можеше и да се очаква от него, изведнъж го изправи. — Представяте се на дама, трябва да станете… Не онзи Карамазов, майко, който… хм, и тъй нататък, а брат му, известен със смирените си добродетели. Позволете, Арина Петровна, позволете, майко, позволете да ви целуна предварително ръчицата.
И той почтително, дори нежно целуна ръка на жена си. Момичето, което беше до прозореца, с негодуване даде гръб на тази сцена, а надменното въпросително лице на съпругата внезапно изрази неочаквана любезност.
— Здравейте, седнете, господин Черномазов126 — рече тя.
— Карамазов, майко, Карамазов (ние сме си прости хора) — пошепна той пак.
— Е, Карамазов или как беше, аз пък все Черномазов… Седнете де и защо ви накара да станете? Дама без крака, каза той, аз крака имам, ами са се подули като диреци, пък самата аз съм станала кожа и кости. По-рано каква дебела бях, а сега като да съм глътнала игла…
— Ние сме си прости хора, прости — подсказа още веднъж капитанът.
— Татко, ах, татко! — заговори изведнъж гърбавото момиче, което досега мълчеше на своя стол, и внезапно закри очи с кърпичка.
— Шут! — тръсна момичето до прозореца.
— Виждате какво ново при нас! — разпери ръце майката и посочи дъщерите. — Като облаци; ще минат облаците и пак си знаем нашето. По-рано, когато бяхме военни, много такива гости ни идваха… Аз, драги, от това не правя въпрос. Кой когото обича, нека си го обича. Дяконицата дохожда тогава и разправя: „Александър Андреевич е човек е превъзходна душа, а Настася, вика, Петровна е изчадие на ада!“ — „Е, викам й, кой когото си обожава, това е, а ти си малка фъшкия, ама белялия“. — „А тебе, казва тя, човек трябва да те държи под чехъл.“ — „Ах ти, черна циганко, й викам, кого си дошла да учиш ти?“ — „Аз, казва, пускам да влезе чист въздух, а ти нечист.“ — „Я попитай, й отговарям аз, всички господа офицери дали е чист въздухът тук, или друг някакъв?“ И така ми тежи още оттогава на душата, че оня ден, както си седя ей тук като сега, гледам, влиза същият, онзи генерал, който на Света неделя идва тука. „Е — казвам му, — ваше превъзходителство, може ли една благородна дама да пуща вътре свободен въздух?“ — „Да — отговаря, — би трябвало да отворите едно прозорче или вратата, защото у вас въздухът е спарен.“ И всички така! Какво са се заяли с моя въздух? Мъртвите още по-лошо миришат. „Аз казвам, не ви развалям въздуха, ще си поръчвам обуща и ще се махна.“ Милички, гълъбчета мои, недейте осъжда майка си! Николай Илич, миличък, какво не ти угодих, само Илюшечка си имам, дето ще си дойде от училище и ме обича. Вчера ми донесе една ябълка. Простете, милички, простете, гълъбчета, родната си майка, простете ми, съвсем самотна останах, пък и защо ли моят въздух ви стана противен?
И горката изведнъж се разрида, сълзи рукнаха от очите й. Щабскапитанът устремно се хвърли към нея.
— Мамичко, мамичко, миличка, стига, стига! Не си самотна ти! Всички те обичат, всички те обожават! — И той почна пак да целува двете й ръце и нежно да я гали по лицето с длани; сетне грабна салфетката и започна да изтрива сълзите от лицето й. На Альоша дори му се стори, че и в неговите очи блеснаха сълзи. — Е, видяхте ли? Чухте ли? — някак изведнъж яростно се обърна той към него, като сочеше с ръка нещастната малоумна.
— Виждам и чувам. — измънка Альоша.
— Татко, татко! Как можеш с него… Остави го, татко! — извика внезапно момчето, като се повдигна на леглото и погледна баща си с пламнали очи.
— Стига най-сетне с тия ваши палячовщини, стига сте показвали глупавите си фокуси, от които никога никаква полза няма… — вече съвсем озлобена извика пак от същия ъгъл Варвара Николаевна и чак тропна с крак.
— Съвсем справедливо се ядосвате този път, Варвара Николаевна, и аз веднага ще ви удовлетворя. Хайде, турнете си шапчицата, Алексей Фьодорович, и аз ще си взема каскета — и да вървим. Трябва да ви кажа нещо сериозно, само че вън от тези стени. Ей тази девойка, която седи там, тя е моята дъщеря Нина Николаевна, забравих да ви я представя — ангел Божи в плът… прелетял при смъртните… ако само можете да го разберете…
— Цял се тресе като припадничав — продължаваше дз негодува Варвара Николаевна.
— А пък тази, дето сега ми тропа с крак и ме нарече одеве шут — и тя също е ангел Божи в плът и справедливо ме нарича така. Хайде, да вървим. Алексей Фьодорович да се оправим…
126