— Да, казах.
— Пък аз може би не вярвам в бога.
— Вие ли не вярвате, какво ви става! — тихо и предпазливо изрече Lise. Но Альоша не отговори. Имаше в тези твърде неочаквани негови думи нещо твърде тайнствено и твърде субективно, може би и за самия него неясно, но нещо, което несъмнено го мъчеше.
— И ето сега, на всичко отгоре, моят приятел си отива, първият човек на света напуща земята. Да знаете, да знаете, Lise, как съм свързан, как съм споен душевно с този човек! И ето ще остана сам… Ще дойда при вас, Lise. Отсега нататък ще бъдем заедно…
— Да, заедно, заедно! Отсега нататък винаги заедно, за цял живот. Слушайте, целунете ме, аз позволявам.
Альоша я целуна.
— А сега вървете, Христос да ви е на помощ! (И тя го прекръсти.) Вървете по-скоро при него, дордето е жив. Виждам, че жестоко ви задържах. Днес ще се моля за него и за вас. Альоша, ние ще бъдем щастливи! Ще бъдем ли щастливи, ще бъдем ли?
— Струва ми се, ще бъдем, Lise.
Като излезе от стаята на Lise, Альоша не намери за нужно да се отбие при госпожа Хохлакова и си тръгна, без да се сбогува с нея. Но едва отвори вратата и излезе на стълбите, изневиделица изникна пред него лично госпожа Хохлакова. От първите й думи Альоша се досети, че го е чакала тук специално.
— Алексей Фьодорович, това е ужасно. Всичко това са детски глупости и празни работи. Надявам се, че няма да си въобразите… Глупости, глупости и пак глупости! — нахвърли се тя върху него.
— Само не й го казвайте — рече Альоша, — че ще се развълнува, а това сега е вредно за нея.
— Чувам благоразумните думи на благоразумен млад човек. Трябва ли да ви разбирам така — че вие самият се съгласихте с нея само защото не сте искали от състрадание към нейното болезнено състояние да я ядосате, ако й противоречите?
— О, не, съвсем не, аз говорих с нея съвсем сериозно — твърдо заяви Альоша.
— Сериозност тук е невъзможна, немислима и, първо, никога повече няма да ви приема, а, второ, ще замина и ще я взема с мен, да знаете.
— Но защо? — каза Альоша. — Това няма да е толкова скоро, ще трябва да се чака може би още година и половина.
— Ах, Алексей Фьодорович, това, разбира се, е вярно и за година и половина вие хиляда пъти ще се скарате и ще се разделите с нея. Но аз съм тъй нещастна, тъй нещастна! Макар че е глупост всичко това, но то ме сломи. Сега съм като Фамусов в последната сцена128, вие сте Чацки, тя е Софя и, представете си, нарочно притичах тук, на стълбите, за да ви срещна, а нали там всичко съдбоносно става на стълбите. Чух всичко, едвам издържах. Ето къде било обяснението за ужасите през цялата тази нощ и за всички одевешни истерики! За дъщерята — любов, а за майката — смърт. Лягай и мри. Сега второто и най-важното: какво е това писмо, което ви е писала, покажете ми го веднага, веднага!
— Не, не мога. Кажете как е със здравето Катерина Ивановна, трябва непременно да знам.
— Все лежи и бълнува, не е дошла на себе си; лелите й са тук и само охкат и ме гледат отвисоко, а Херценщубе дойде и толкова се уплаши, че не знаех какво да го правя и как да го спася, мислех дори да пратя за доктор. Откараха го с моята карета. И изведнъж на всичко отгоре и вие с това писмо. Макар че това ще стане чак след година и половина. В името на всичко велико и свято, в името на вашия умиращ старец покажете ми това писмо, Алексей Фьодорович, на мене, майката! Ако искате, дръжте го с пръсти, а аз ще чета от вашите ръце.
— Не, няма да ви го покажа, Катерина Осиповна, дори и тя да позволи, аз няма да ви го покажа. Ще дойда утре, и ако искате, ще говорим за много неща, а сега — прощавайте!
И Альоша бързо слезе по стълбите навън.
II. Смердяков с китара
А и нямаше време. Още когато се сбогуваше с Lise, му се мярна една мисъл: как по най-хитър начин да хване сега брат си Дмитрий, който очевидно се криеше от него? Не беше вече рано, наближаваше три след пладне. С цялото си същество се стремеше Альоша към манастира, към своя „велик“ умирающ, но нуждата да види брат си Дмитрий надделя над всичко: в ума на Альоша от час на час нарастваше убеждението за неминуема ужасна катастрофа, която наближаваше. В какво именно се състоеше катастрофата и какво би искал да каже на брат си в тази минута, може би и той не би могъл да определи. „Нека моят благодетел умре без мене, но поне няма да се укорявам цял живот, че може би съм могъл да спася нещо и не съм го спасил, минал съм и заминал, бързал съм да се прибера. Ако направя така, ще постъпя според неговото велико слово…“
128