Планът му се състоеше в това, да хване брат си Дмитрий неочаквано, а именно: да се прехвърли като вчера през онзи плет, да влезе в градината и да заседне в същата беседка. „Ако го няма там — мислеше Альоша, — без да се обадя нито на Фома, нито на хазайките, ще се спотая и ще чакам в беседката, ако ще и до вечерта. Ако все още дебне Грушенка, много е възможно да дойде в беседката…“ Альоша впрочем не разсъждаваше кой знае колко за подробностите на плана, но реши да го изпълни, дори ако се наложи да не отиде днес в манастира…
Всичко мина без усложнения: той се прехвърли през плета почти на същото място като вчера и скришом се промъкна в беседката. Не искаше да го забележат: и хазайката, и Фома (ако е тук) може да са на страната на брат му и да се подчиняват на неговите заповеди, а, значи, или да не го пуснат в градината, или да предупредят овреме брат му, че го търси и пита за него. В беседката нямаше никой. Альоша седна на вчерашното си място и зачака. Той огледа беседката, която му се стори, кой знае защо, много по-срутена от вчера, сега му се видя направо отвратителна. Денят впрочем беше хубав също като вчера. Върху зелената маса се беше отпечатало кръгче от вчерашната, навярно поразляла се чашка коняк. Празни и безполезни мисли, както става винаги по време на скучно очакване, се въртяха в главата му: например защо като влезе сега тук, седна именно на съвсем същото място, на което седя вчера, а не някъде другаде? Най-накрая му стана много тъжно, тъжно от тревожната неизвестност. Но не беше минал и четвърт час и изведнъж някъде много наблизо се чу акорд на китара. Някой имаше или сега беше дошъл само на двайсетина крачки от него, не повече, някъде в храсталаците. Альоша изведнъж си спомни, че като се разделяше вчера с брат си в беседката, видя или някак му се мярна край очите вляво при стобора зелена градинска ниска пейка сред храстите. Явно там сега бяха седнали гостите. Кои? Мъжки глас изведнъж запя със сладникав фалцет един куплет, акомпанирайки си на китара:
Гласът спря. Лакейски тенор и извивките на песента лакейски. Друг, вече женски глас изведнъж издума ласкателно и сякаш плахо, но с голямо кокетство:
— Защо толкова отдавна не сте идвали, Павел Фьодорович, защо толкова ни презирате?
— А, не — отговори мъжкият глас, макар и любезно, но преди всичко с упорито и твърдо достойнство. Явно мъжът държеше положението, а жената се умилкваше. „Мъжът е май Смердяков — помисли си Альоша, — поне по гласа, а дамата е сигурно дъщерята на стопанката на тази къща, дето пристигнала от Москва, носи рокля с шлейф и ходи за супа при Марфа Игнатиевна…“
— Ужасно обичам разни стихове, ако са добре нагласени — продължи женският глас. — Защо не продължавате?
Гласът запя пак:
— Миналия път излизаше още по-добре — забеляза женският глас. — Вие изпяхте за короната: „Да е миличката моя здрава“. Така по-нежно излизаше, днес сигурно сте го забравили.
— Стиховете са глупост! — отсече Смердяков.
— Ах, не, аз много обичам стихчета.
— Щом е стих, то е съществена глупост. Разсъдете сама: кой на тоя свят говори в рими? Пък и да почнем да говорим в рими, макар дори и по заповед на началството, много ли нещо бихме изказали? Стиховете са безсмислица, Маря Кондратиевна.
— Как сте толкова умен във всичко, как сте се изтънчили във всичко! — галеше се все повече и повече женският глас.
— Можех да бъда и много повече от това, можех и много повече да зная, ако да не беше такъв моят жребий от самото детинство. Щях да убия на дуел с пистолет онзи, който ми каже, че съм подлец, защото съм се родил без баща от Смрадливата, а те и в Москва все това ми навираха в очите, препълзяло е оттук благодарение на Григорий Василиевич. Григорий Василиевич натяква, че се бунтувам против рождеството си: „Ти, кай, си й разтворил утробата.“129 Какво ме интересува утробата, бих позволил да бъда убит още там, вътре, само и само да не се пръкна на бял свят. На пазара разправяха, а и вашата майчица също взе да ми разправя, поради голямата си неделикатност, че била чорлава и висока само два аршина и ниещо. Защо пък и ниещо, след като може да се каже просто — „и нещо“, както го произнасят всички хора. Решила прочувствено да го каже, но това е, така да се рече, селяшка сълза, селяшко чувство. Може ли руският селянин да има чувство спрямо образования човек? Поради своята необразованост не може да има никакво чувство. Аз от най-ранното си детинство като чуя „и ниещо“, просто ми иде да си блъсна главата в стената. Цяла Русия ненавиждам, Маря Кондратиевна.
129