— Да бяхте военно юнкерче или младичко хусарче, нямаше да говорите така, ами щяхте да измъкнете сабята и да защищавате цяла Русия.
— Аз не само не желая да съм военно хусарче, Маря Кондратиевна, но желая, напротив, унищожението на всички войници.
— А когато дойде неприятелят, кой ще ни защищава?
— Не е и нужно. Дванайсета година е станало великото нашествие на императора Наполеон Французки Първи, баща на сегашния130, срещу Русия, и де да бяха ни покорили тогава същите тези французи: една умна нация щеше да покори една доста глупава и щеше да я присъедини към себе си. Съвсем друг ред даже щеше да има.
— Че да не би там, при тях, да са по-добри от нашите? Аз някое наше конте и за трима млади англичани на англичаните не бих дала — издума нежно Маря Кондратиевна, придружавайки сигурно в този миг думите си с най-мил поглед.
— То е според кой както обожава.
— Пък и вие самият сте като чужденец, същински благороден чужденец, чак ми е неудобно да ви го казвам.
— Ако искате да знаете, по разврат и тамошните, и нашите, всички си приличат. Всички са шмекери, но с тази разлика, че тамошният ходи с лачени ботуши, а нашият подлец смърди в немотията си и не намира нищо лошо в това. Руският народ трябва да се бие, както правилно каза вчера Фьодор Павлович, макар че е луд с все децата си.
— Вие самият казвате, че уважавате Иван Фьодорович.
— А той се изказа за мене, че съм бил вонящ лакей. Смята, че мога да се бунтувам; лъже се. Да имах в джоба си нужната сума, отдавна да ме няма тука. Дмитрий Фьодорович е по-зле от всеки лакей и по поведение, и по ум, и по немотията си и нищо не знае да прави, а пък, напротив, е тачен от всички. Аз, да речем, съм само чорбар, но с малко късмет мога да отворя кафе-ресторант в Москва на Петровка. Защото готвя специално, а никой от тях в Москва освен чужденците не може да поднася специално. Дмитрий Фьодорович е голтак, но да извика на дуел най-важния графски син, онзи ще отиде да се бие с него, а с какво е по-добър от мене? Защото е къде по-глупав от мене! Колко пари е пропилял без никаква употреба!
— На дуел ми се струва, е много хубаво — обади се внезапно Маря Кондратиевна.
— От къде на къде?
— Страшно е някак си и храбро, особено когато млади офицерчета с пистолети се стрелят за някоя. Просто картинка. Ах, да пущаха госпожиците да гледат, ужасно бих искала да погледам.
— Хубаво е, когато го мери, но ако него самия го мерят право в мутрата, тогава е най-глупавото чувство. Ще избягате, Маря Кондратиевна.
— Вие бихте ли избягали?
Но Смердяков не я удостои с отговор. След минутно мълчание се чу пак акорд и фалцетът запя последния куплет:
В този миг се случи нещо неочаквано: Альоша изведнъж кихна, онези на пейката веднага се смълчаха. Альоша стана и тръгна към тях. Това беше наистина Смердяков, наконтен, напудрен и едва ли не накъдрен, с лачени обувки. Китарата беше оставена на пейката. А дамата беше Маря Кондратиевна, дъщерята на хазайката; роклята й беше светлосиня, с два аршина шлейф; девойката беше още съвсем младичка и не беше грозна, но с прекалено кръгло лице и със страшни лунички.
— Брат ми Дмитрий скоро ли ще се върне? — каза. Альоша колкото се може по-спокойно.
Смердяков бавно се надигна от пейката, надигна се и Маря Кондратиевна.
— Откъде да знам за Дмитрий Фьодорович, да не съм му пазач — тихо, ясно и пренебрежително отговори Смердяков.
— Но аз просто попитах дали не знаете — обясни Альоша.
— Не знам нищо за неговото пребиваване, нито желая: да знам.
— А брат ми каза, че именно вие му съобщавате за всичко, което става в къщи, и сте обещали да му съобщите, когато дойде Аграфена Александровна.
Смердяков бавно и невъзмутимо го изгледа.
— Ами вие как сте благоволили да влезете сега, тъй като тукашната врата от цял час вече е затворена с мандалото?
— Аз минах от уличката през плета право в беседката… Вие, надявам се, ще ме извините за това — обърна се той към Маря Кондратиевна, — трябваше да намеря по-скоро брат си.
— Ах, можем ли да ви се обиждаме! — възкликна Маря Кондратиевна, поласкана от извинението на Альоша. — Че и Дмитрий Фьодорович често пъти по същия начин влиза в беседката, ние хич и не знаем, а той вече си седи в беседката.
130