— Да обикнат живота повече, отколкото смисъла му?
— Непременно; да го обикнат преди логиката, както ти казваш, непременно преди логиката, само тогава ще разбера смисъла му. Ето това отдавна ми се върти в главата… Половината ти работа е налице, Иване, и е спечелена: ти обичаш да живееш. Сега трябва да се постараеш за втората твоя половина и си спасен.
— Ти вече ме спасяваш, пък аз не съм и загивал може би! А в какво се състои тази твоя втора половина?
— В това, че трябва да се възкресят твоите мъртъвци, които може би никога не са и умирали. Хайде, поръчай чая. Радвам се, че си говорим, Иване.
— Ти, както виждам, си в някакво вдъхновение. Аз ужасно обичам такива profession de foi132, ей от такива… послушници. Твърд човек си ти, Алексей! Вярно ли е, че искаш да напуснеш манастира?
— Вярно е. Моят старец ме изпраща сред хората.
— Пак ще се видим, значи, сред хората, ще се срещнем до трийсетте ми години, когато ще почна да се отдръпвам от чашата. А виж, тате не иска да се откаже от своята чаша до седемдесетата си година, до осемдесетата дори мечтае, сам го казва, и то съвсем сериозно, макар че е шут. Крепи се на своето сладострастие също като на камък… макар че след трийсетата година наистина няма на какво друго да се крепиш освен на това… Но до седемдесет е подло, по-добре до трийсет: може ли човек да запази „отсянка на благородство“133, мамейки себе си. Не си ли виждал днес Дмитрий?
— Не, не съм го виждал, но видях Смердяков.
И Альоша разправи на брат си набързо и подробно за срещата си със Смердяков. Иван изведнъж го заслуша много загрижено и дори взе да пита за някои неща.
— Само ме помоли да не казвам на брата Дмитрий това, което каза за него — прибави Альоша.
Иван се свъси и се замисли.
— Ти заради Смердяков ли се свъси? — попита Альоша.
— Да, заради него. Но дяволите го взели него, ами Дмитрий наистина исках да го видя, обаче сега няма нужда… — неохотно издума Иван.
— Наистина ли толкова скоро заминаваш, брате?
— Да.
— Ами Дмитрий и татко? Какво ще стане с тях? — промълви тревожно Альоша.
— Е, ти все това си знаеш! Какво общо имам аз с това? Да не съм пазач на брата си Дмитрий?134 — нервно отсече Иван, но изведнъж някак горчиво се усмихна. — Каиновия отговор на Бога за убития брат, а? Може би това си мислиш в тази минута? Но, дявол да го вземе, наистина не мога да остана тук да им бъда пазач! Свърших си работата и заминавам. Да не мислиш, че ревнувам Дмитрий и през тия три месеца съм се мъчил да му отнема неговата хубавица Катерина Ивановна? Е, по дяволите, аз си имах свои работи. Свърших ги и заминавам. Току-що всичко свърших, ти беше свидетел.
— Току-що при Катерина Ивановна ли?
— Да, при нея, и всичко приключих. Така е! Какво ме интересува Дмитрий! Дмитрий няма нищо общо! Аз си имах само свои собствени работи с Катерина Ивановна. Ти самият знаеш, напротив, че Дмитрий се държеше така, като че ли е в заговор с мене! Хич не съм го молил, той самият ми я предаде тържествено и ме благослови. Всичко това е просто смешно. Не, Альоша, не, да знаеш как леко се чувствувам сега! Ето аз седях тук и обядвах и, ако щеш вярвай, исках да си поръчам шампанско, за да отпразнувам първия час на моята свобода. Тю, почти половин година — и изведнъж всичко разчистих. Та подозирал ли съм, дори до вчера, че щом поискам, нищо няма да ми струва да свърша!
— Ти за своята любов ли говориш, Иване?
— Любов, ако щеш, да, аз се влюбих в госпожицата, в пансионерката. Измъчих се с нея и тя ме мъчеше. Треперех й… и изведнъж всичко рухна. Одеве говорих вдъхновено, а като излязох навън, се разсмях с глас — вярваш ли? Буквално ти казвам.
— Ти и сега така весело го говориш — отбеляза Альоша, като се вглеждаше в неговото наистина изведнъж развеселено лице.
— Та откъде да знам, че изобщо не я обичам! Хе-хе! И ето излезе, че не я обичам. А как ми харесваше тя! Дори тогава, когато произнасях речта си. И знаеш ли, и сега ми харесва ужасно, а същевременно колко ми е лесно да замина. Мислиш, че само се хваля?
— Не. Само че това може би не е било любов.
— Альошка — засмя се Иван, — не се впущай да разсъждаваш за любовта! Не ти прилича. Ами одеве, одеве как хубаво го каза, а! Пък аз забравих да те целуна за това… Как ме е мъчила тя! Наистина, бях пред изстъпление. О, тя знаеше, че я обичам! Тя обичаше мене, а не Дмитрий — весело настояваше Иван. — Дмитрий е само изстъпление. Всичко, което й говорих одеве, е самата истина. Само че най-важното е, че са й потребни може би петнадесет или двадесет години, за да се досети, че изобщо може би не обича Дмитрий, а само мене, когото мъчи. А може и да не се досети никога, дори въпреки днешния урок. И още по-добре: станах и си отидох завинаги. Впрочем, как е тя сега? Какво стана там, след като си отидох?
133
134