— Ти говориш със странно лице — забеляза с безпокойство Альоша, — сякаш си обзет от някакво безумие.
— Да, наскоро един българин в Москва ми разправяше — продължи Иван Фьодорович, сякаш не чуваше брат си — как турците и черкезите там при тях, в България, повсеместно злодействували140, опасявайки се от поголовно въстание на славяните — тоест палят, колят, изнасилват жени и деца, заковават с гвоздеи арестантите за ушите на стоборите и ги оставят така до сутринта, а на сутринта ги обесват — и прочие, невъзможно е да си представиш всичко. Наистина понякога се говори за „зверската“ жестокост на човека, но това е страшно несправедливо и обидно за зверовете: звярът никога не може да бъде така жесток като човека, така артистично, така художествено жесток. Тигърът просто захапва, къса и само това умее. И през ум не би му минало да заковава хората за ушите с гвоздеи, дори и да можеше да го направи. Тези турци между другото сладострастно са мъчили и децата, като се почне от изваждането им с кинжал от утробата на майката и се стигне дотам, че хвърлят нагоре кърмачетата и ги намушкват на щиковете пред очите на майките. Пред очите на майките — в това именно била най-голямата сладост за тях. Но ето впрочем една картина, която много ме заинтересува. Представи си: кърмаче в ръцете на разтрепераната майка, наоколо й нахълталите турци. Хрумнала им е една весела дивотия: галят кърмачето, смеят се, за да го развеселят, и сполучват, кърмачето се смее. В този момент турчинът насочва към него пистолета на няколко сантиметра от лицето му. Момченцето се смее радостно, протяга ръчички, за да хване пистолета, и изведнъж артистът дръпва спусъка право в лицето му и му раздробява главичката… Художествено, нали? Между другото, турците много обичали сладките работи.
— Брате, защо говориш всичко това? — попита Альоша.
— Аз мисля, че ако дяволът не съществува и следователно го е създал човек, той го е създал по свой образ и подобие.
— В такъв случай също както и бога.
— Ама ти чудно можеш да преобръщаш думичките, както казва Полоний в „Хамлет“141 — засмя се Иван. — Ти се хвана за казаното от мен, нищо, доволен съм. Бива си го твоя бог, щом човекът го е създал по свой образ и подобие. Ти попита сега защо говоря всичко това: аз, ще знаеш, съм любител и събирач на някои фактчета и ако щеш вярвай, записвам и събирам от вестниците и разказите, откъдето ми падне, някои своего рода анекдотчета и имам вече добра колекция. Турците, разбира се, влязоха в колекцията, но това са все чужденци. Аз имам и някои родни нещица, и дори по-добри от турските. Знаеш ли, у нас има повече бой, повече тояги и камшици, и това е национално: у нас ушите, заковани с гвоздеи, са немислими, ние все пак сме европейци, но пръчките, но камшикът — това си е вече нещо наше и не може да ни бъде отнето. В чужбина сега като че ли никак не бият, нравите ли са се очистили, или пък такива закони са се създали, че човек човека май не смее да бие, но затова пък те са се възнаградили е нещо друго и пак чисто национално, както у нас, и то толкова национално, че у нас като че ли е невъзможно, макар че изглежда, се насажда и у нас, особено от времената на религиозното движение в нашето висше общество. Аз имам една прекрасна брошура, превод от френски, как в Женева не много отдавна, само преди пет години, екзекутирали един злодей и убиец, Ришар, двадесет и три годишен младеж, струва ми се, който се разкаял и се обърнал към християнската вяра точно преди ешафода. Този Ришар бил някакъв незаконороден и още като дете на шест години родителите му го подарили на някакви швейцарски планински овчари и те го отгледали, за да им работи. Той расъл при тях като диво зверче, на нищо не го научили овчарите, напротив, седемгодишен вече го пращали да пасе стадото в сняг и студ, почти без дрехи и почти без да го хранят. И, разбира се, като постъпвали тъй, никой от тях не се замислял и не се разкайвал, напротив, смятали се напълно прави, защото Ришар им бил подарен като вещ и те дори не намирали за необходимо да го хранят. Самият Ришар свидетелствува, че в онези години той като блудния син в Евангелието ужасно искал да яде поне от ярмата, дето я давали на отглежданите за продан свине, но не му давали дори и това и го биели, когато крадял от свинете, и така прекарал цялото си детство и цялата си младост, докато израснал, и като заякнал, тръгнал той самият да краде. Този дивак почнал да изкарва пари с надничарска работа в Женева, спечеленото пропивал, живеел като изверг и накрая убил някакъв старец и го ограбил. Хванали го, съдили го и го осъдили на смърт. Там не си играят на сантименталност. И ето в затвора веднага го пипват пастори и членове на разни Христови братства, дами благотворителки и прочие. Научили го в затвора на четмо и писмо, почнали да му тълкуват Евангелието, очовечавали го, убеждавали го, тормозели го, не го оставяли на мира, напирали и ето че той самият тържествено признава най-сетне престъплението си. Преобразил се, сам написал до съда, че е изверг и че най-после Господ удостоил и него с озарение и му изпратил благодат. Всичко в Женева се развълнувало, цяла благотворителна и благочестива Женева. Всичко висше и благовъзпитано се юрнало към него в затвора. Ришар го прегръщат, целуват го: „Ти си наш брат, споходи те Божията благодат!“ А самият Ришар само плаче в умиление: „Да, споходи ме Божията благодат! По-рано през цялото си детство и младост бях доволен от храната на свинете, а сега и мен ме споходи Божията благодат, умирам во Господе!“ — „Да, да, Ришар, умри во Господе, ти си пролял кръв и трябва да умреш во Господе. Макар да не си виновен, защото не си знаел Господа, когато си завиждал на храната на свинете и когато са те били, дето си им крал храната (което е много лошо, защото не е позволено да се краде) — но ти си пролял кръв и трябва да умреш.“ И ето идва последният ден. Омаломощеният Ришар плаче и само повтаря всяка минута: „Този е най-хубавият от дните ми, отивам при Господа!“ — „Да — крещят пастори, съдии и дами благотворителки, — това е твоят най-щастлив ден, защото отиваш при Господа!“ Всичко това се движи към ешафода подир позорната колесница, в която карат Ришар, с карети и пеша. Стигат ешафода: „Умри, брате наш — викат на Ришар, — умри во Господе, защото те споходи благодатта!“ И ето, обсипан от целувките на братята, брата Ришар го замъкнали на ешафода, сложили го на гилотината и ей така най-братски му клъцнали главата, защото го споходила Божията благодат. Не, това е характерно. Тази брошурка е преведена на руски от някакви руски лутеранствуващи благотворители от висшето общество и е разпратена безплатно с вестниците и другите издания за просвещение на руския народ. Номерът с Ришар е хубав, защото е национален. Макар че у нас е нелепо да се сече главата на брата само защото ни е станал брат и защото го е споходила Божията благодат, но, повтарям, ние си имаме свои неща, които почти не падат по-долу. Ние си имаме историческо, непосредствено и най-близко наслаждение чрез изтезаване с бой. Некрасов има едно стихотворение
140
141