— Аз много не разбирам, Иване, какво е това — усмихна се Альоша, който през цялото време слушаше мълчаливо, — дали просто безбрежна фантазия, или някаква грешка на старика, някакво невъзможно qui pro quo165?
— Нека е последното, ако щеш — засмя се Иван, — щом дотам те е разглезил вече съвременният реализъм, че не можеш да понесеш нищо фантастично — щом искаш qui pro quo, нека е така. Вярно — засмя се пак, — старикът е на деветдесет години и отдавна може да се е побъркал от фикс-идеята си. А може пленникът да го е слисал с външността си. Най-сетне може да е просто сън, видение на деветдесетгодишния старец преди смъртта, на всичкото отгоре възбуден от вчерашното аутодафе на стоте изгорени еретици. Но не е ли все едно за нас двамата кое е qul pro quo, кое безбрежна фантазия? В случая работата е само там, старикът има нужда да говори, че най-после след цели деветдесет години говори и казва на глас всичко, за което цели деветдесет години е мълчал.
— И пленникът ли мълчи? Гледа го и не продумва нито дума?
— Във всички случаи това е единственото възможно — засмя се пак Иван. — Самият старец подчертава, че той дори няма право нищо да прибави към онова, което вече е казал. Ако щеш, в това именно е най-основната черта на римското католичество, според мен поне: тоест, „всичко си предал на папата и следователно всичко сега е у папата, а ти изобщо не идвай повече, не ни пречи, поне засега.“ В този смисъл са им не само приказките, но и писанията, на йезуитите поне. Аз самият съм го чел у техните богослови. „Имаш ли право да ни възвестиш поне една от тайните на онзи свят, от който си дошъл?“ — пита го моят старик и сам му отговаря вместо него: „Не, нямаш право, за да не притуриш нищо към онова, което вече е било казано, за да не отнемеш на хората свободата, за която толкова държеше, когато беше на земята. Всичко, което ще възвестиш наново, ще бъде посегателство върху свободата на вярата у хората, защото ще се яви като чудо, а свободата на тяхната вяра ти беше най-скъпа от всичко още тогава, преди хиляда и петстотин години. Нали ти казваше тогава толкова често: «Искам да ви направя свободни.»166 Е, сега видя тези «свободни» хора — допълва изведнъж старикът със замислена усмивка. — Да, всичко тук ни излезе скъпо — продължава той, като го гледа строго, — но най-после завършихме това дело в твое име. Петнадесет века се мъчихме с тази свобода, но сега всичко е свършено, и то окончателно. Не вярваш ли, че е свършено окончателно? Гледаш ме кротко и не ме удостояваш дори с негодуване? Но знай, че днес и именно сега тези хора са сигурни повече от всякога, че са напълно свободни, а в същност те самите ни поднесоха свободата си и покорно я положиха пред нозете ни. Но това направихме ние, а него ли желаеше ти, такава ли свобода?“
— Аз пак не разбирам — прекъсна го Альоша, — иронизира ли той, надсмива ли се?
— Ни най-малко. Той смята именно за заслуга, своя и на своите хора, че най-после са победили свободата и са го направили, за да станат хората щастливи. „Защото чак сега (тоест той, разбира се, говори за инквизицията) стана възможно за пръв път да се помисли за щастието на хората. Човекът е сътворен бунтовник: могат ли бунтовниците да бъдат щастливи? Ти беше предупреден — казва му той, — ти имаше предостатъчно предупреждения и указания, но не послуша предупрежденията, отхвърли едничкия път, по който можеха да се направят хората щастливи, но за щастие, като си отиваше, предаде делото си на нас. Ти обеща, ти утвърди със словото си, ти ни даде правото да свързваме и да развързваме167 и, разбира се, през ум не може да ти минава да ни отнемеш това право сега. Защо тогава си дошъл да ни пречиш?“
— А какво значи: имаше предостатъчно предупреждения и указания? — попита Альоша.
— Това именно е основното, за което старикът иска да говори.
„Страшният и умен дух, духът на самоунижението и небитието — продължава старикът, великият дух говорил с тебе в пустинята и на нас е предадено в книгите, че те бил «изкушавал»168. Така ли е? И възможно ли е да се каже нещо по-истинно от онова, което той ти е възвестил в три въпроса и което ти си отхвърлил и то именно в книгите се нарича «изкушенията»? А същевременно, ако някога е било извършено на земята истинско гръмовно чудо, то е било именно в този ден, в деня на тези три изкушения. Именно в появата на тези три въпроса е било чудото. Ако е възможно да се помисли, само пробно и примерно, че тези три въпроса на страшния дух са безследно загубени от книгите и че трябва да се възстановяват, отново да се измислят и съчинят, за да се внесат отново в книгите, и за тая цел да се съберат всички земни мъдреци — управници, първосвещеници, учени, философи, поети, и да им се даде следната задача: измислете, съчинете три въпроса, но такива, които, освен че ще съответствуват на големината на събитието, ще изразяват освен това с три думи, само с три човешки фрази, цялата бъдеща история на света и на човечеството — мислиш ли ти, че цялата премъдрост на земята, събрана заедно, би могла да измисли нещо поне подобно по сила и по дълбочина на тези три въпроса, които наистина са ти били предложени тогава от могъщия и умен дух в пустинята? Дори само по тези въпроси, само по чудото на тяхната поява може да се разбере, че имаш работа не с човешки текущ ум, а с вековечен и абсолютен. Защото в тези три въпроса сякаш е събрана в едно цяло и е предсказана цялата по-нататъшна човешка история и са показани трите образа, в които ще се съберат всичките неразрешими исторически противоречия на човешката природа по цялата земя. Тогава това още не е могло да бъде толкова очевидно, защото бъдещето е било неизвестно, но сега, когато са изминали петнадесет века, ние виждаме, че всичко в тези три въпроса е така предугадено и предсказано и така се е оправдало, че нищо вече не може нито да се добави към тях, нито да се махне.
166
167
168