Иван млъкна. Той беше се разгорещил и приказваше е увлечение, а когато свърши, изведнъж се усмихна.
Альоша, който го слушаше през цялото време мълчаливо, а към края извънредно развълнувано, като понечи на много пъти да прекъсне думите на брат си, но очевидно се сдържаше, изведнъж заговори като обезумял.
— Но… това е нелепост! — извика той пламнал. — Твоята поема е хвала на Исуса, а не хула… както си искал. И кой ще ти повярва за свободата? Така ли, така ли трябва да я разбираме! Това ли е представата в православието… Това е Рим, и не целият Рим, това не е истина — това са най-лошите в католичеството, инквизиторите, йезуитите!… Пък и невъзможно е такова фантастично лице като твоя инквизитор. Какви са тези грехове на хората, поети от другите? Какви са тези носители на тайната, нагърбили се с някакво проклятие заради щастието на хората? Кога ги е имало? Ние знаем йезуитите, за тях лошо се говори, но такива ли са, каквито са при тебе? Изобщо не са такива, изобщо не са… Те са просто римската армия за бъдещето всемирно земно царство, с император — с римския първосвещеник начело… ето техния идеал, но без никакви тайни и възвишена скръб… Най-обикновено желание за власт, за земни нечисти блага, за поробване… Нещо като бъдещо крепостно право, при което те ще станат помешчици… това им е всичкото. Те и в бога може би не вярват. Твоят страдащ инквизитор е само фантазия…
— Но чакай, чакай — засмя се Иван, — как се разпали! Казваш фантазия, нека е така! Разбира се, фантазия. Но моля ти се: наистина ли мислиш, че цялото това католическо движение от последните векове е в същност само желание за власт заради нечистите блага. Отец Паисий ли така те учи?
— Не, не, напротив, веднъж отец Паисий говори даже нещо като твоето… но, разбира се, друго, съвсем друго — веднага се опомни Альоша.
— Все пак скъпоценно сведение, въпреки твоето „съвсем друго“. Аз те питам именно, защо твоите йезуити и инквизитори да са се събрали само за материалните мръсни блага? Защо сред тях да не може да се случи някой страдалец, измъчван от велика скръб и обичащ човечеството? Виж какво: предположи, че се е намерил поне един измежду всички тези желаещи само материални и нечисти блага — поне само един такъв като моя старец инквизитор, който е постил в пустинята и се е мъчил, за да победи плътта си, за да стане свободен и съвършен, но който все пак целия си живот е обичал човечеството и изведнъж е прозрял и е видял, че не е голямо нравствено блаженство да достигнеш съвършенството на волята, за да се увериш в същото време, че милионите други божи същества са останали само за подигравка, че те никога няма да са в състояние да се справят със своята свобода, че тия жалки бунтовници никога няма да станат великани, за да довършат кулата, че не заради такива гъсоци великият идеалист е мечтал за своята хармония. Като разбира всичко това, той се връща и се присъединява… към умните хора. Нима това не би могло да се случи?
— Към кого се е присъединил, към кои умни хора? — извика Альоша почти стръвно. — Никакъв такъв ум нямат и никакви такива тайни и секрети… Само безбожие, това е цялата им тайна. Твоят инквизитор не вярва в бога и това е цялата му тайна.
— Така да е! Ти най-накрая се сети. Наистина е така, наистина само в това е цялата тайна, но нима това не е страдание, поне за такъв човек като него, дето целия си живот е погубил за подвиг в пустинята и не се е излекувал от любовта към човечеството? В заника на дните си той се убеждава ясно, че само съветите на великия страшен дух биха могли малко от малко да уредят малосилните бунтовници, „недоизкусурените пробни същества, създадени за подигравка“. И ето, след като се уверява в това, той вижда, че трябва да върви по указанието на умния дух, на страшния дух на смъртта и разрушението, а за тази цел да се приеме лъжата и измамата и да се водят хората вече съзнателно към смърт и разрушение и при това да се мамят през целия път, та да не забележат по никакъв начин къде ги водят, та поне из пътя тези жалки слепци да се смятат щастливи. И забележи: лъжа в името на онзи, в чийто идеал толкова страстно е вярвал старикът през целия си живот! Нима това не е нещастие! И ако само един такъв се озовеше начело на цялата тази армия, „жадуваща власт само за нечисти блага“ — нима не е достатъчен макар само един такъв, за да стане трагедия? Нещо повече: достатъчен е един такъв, застанал начело, за да се намери най-после същинската ръководна идея на цялото римско дело, с всичките му армии и йезуити, висшата идея на това дело. Казвам ти направо, аз твърдо вярвам, че този едничък човек не е липсвал никога сред стоящите начело на движението. Кой знае, може би са се случвали и между римските първосвещеници такива единици. Кой знае, може би този проклет старик, който толкова упорито и толкова посвоему обича човечеството, съществува и сега във вид на цял сном такива отделни старци и дори не случайно, а съществува като съгласие, като таен съюз, отдавна вече учреден за опазване на тайната, за опазването й от нещастните и слабосилни хора, с цел да ги направи щастливи. Това непременно е така, пък така и трябва да бъде. Струва ми се, че дори при масоните има нещо подобно на тази тайна в основата им и затова католиците така ненавиждат масоните, защото виждат в тях конкуренти, раздробяване единството на идеята, докато трябва да има само едно стадо и един пастир178… Впрочем, като защищавам моята мисъл, аз приличам на съчинител, който се е оказал под всякаква критика. Стига за това.
178