— По дяволите, кого да попита човек в тази неуправия… Това би трябвало да се реши, защото времето минава — промърмори изведнъж все едно на себе си.
Неочаквано до тях се приближи пооплешивял възрастен господин с широко пардесю и със сладникави очички. Той повдигна шапка и с медено гласче се представи общо на всички: тулският помешчик Максимов. И веднага се притече на помощ на нашите пътници.
— Старецът Зосима живее в скита, сам-самичък в скита на четиристотин крачки от манастира, през горичката, през горичката…
— Това и аз го знам, че през горичката — отговори му Фьодор Павлович, — но пътя не помним добре, че отдавна не сме ходили.
— Ей през тази порта, и право през горичката… през горичката. Да вървим… ако обичате… и аз самият… аз… Ето оттук, оттук…
Те излязоха през портата и тръгнаха през гората. Помешчикът Максимов, човек на около шестдесет години, не вървеше, а може да се каже, почти подтичваше отстрани, като разглеждаше всички с трескаво, почти непоносимо любопитство. В очите му имаше нещо опулено.
— Вижте какво, ние отиваме при този старец по своя работа — забеляза строго Миусов, — ние, тъй да се каже, сме получили аудиенция при „това лице“ и затуй, макар да сме ви благодарни за пътя, ще ви молим да не влизате с нас.
— Аз ходих, ходих вече… Un chevalier parfait!21 — И помешчикът щракна с пръсти във въздуха.
— Кой е chevalier22? — попита Миусов.
— Старецът, великолепният старец, старецът… честта и славата на манастира, Зосима. Той е такъв старец…
Но безредната му реч биде прекъсната от един монах, който настигна пътниците, нисък, много блед и изпит, с калимавка. Фьодор Павлович и Миусов се спряха. Монахът рече с извънредно вежлив поклон, почти до пояс:
— Отецът игумен ви моли най-покорно, господа, подир посещението си в скита да заповядате всички при него на обяд. В един часа, не по-късно. И вас също — обърна се той към Максимов.
— Това непременно ще го направя — извика Фьодор Павлович, ужасно зарадван от поканата, — непременно. И знайте, всички дадохме дума да се държим тук почтено… А вие, Пьотър Александрович, ще заповядате ли?
— Че как не? Защо съм дошъл тук, ако не видя всичките им тукашни обичаи. Само едно ме затруднява, именно, че съм сега с вас, Фьодор Павлович…
— Да, Дмитрий Фьодорович още не съществува.
— Пък и прекрасно би било да пренебрегне, зер много ми е приятна, мислите, цялата тая ваша бърканица, а на това отгоре и вие? И така, ние ще дойдем на обяда, благодарете на отеца игумен — обърна се той към невзрачния монах.
— Не, длъжен съм да ви отведа при самия старец — отговори монахът.
— Щом така, отивам при отеца игумен, през това време ще отида право при отеца игумен — зачурулика помешчикът Максимов.
— Отецът игумен понастоящем е зает, но както обичате… — нерешително рече монахът.
— Ужасно досадно старче — отбеляза високо Миусов, когато помешчикът Максимов се затича обратно към манастира.
— На фон Зон прилича — изрече внезапно Фьодор Павлович.
— Вие само това знаете… откъде накъде ще прилича на фон Зон? Вие самият виждали ли сте фон Зон?23
— Портрета му съм виждал. Ако не по чертите на лицето, по нещо необяснимо. Просто втори номер фон Зон. Винаги познавам това само по физиономията.
— Може; вие сте вещ по тези работи. Само че вижте какво, Фьодор Павлович, вие самият преди малко благоволихте да споменете, че сме дали дума да се държим прилично, нали помните? Та, казвам ви, сдържайте се. Почнете ли да разигравате ролята на шут, аз нямам намерение да ме поставят наравно с вас тук… Виждате ли го какъв човек е — обърна се той към монаха. — Страх ме е да вляза с него при порядъчни хора.
Върху бледите, безкръвни устица на монаха се появи тънка, мълчалива усмивка, нелишена от своеобразна хитрост, но той не отговори нищо и съвсем ясно беше, че премълча от чувство за собствено достойнство. Миусов още повече се намръщи. „О, дявол да ги вземе всички; само фасада, изработена от векове, а в същност шарлатанство и глупост“ — мина му през ум.
— Ето и скита, стигнахме! — извика Фьодор Павлович. — Оградата и портите са затворени.
И се втурна да прави големи кръстове пред светиите, нарисувани над портата и отстрани.
23