Той беше два пъти женен и имаше трима синове — най-големият, Дмитрий Фьодорович, от първата съпруга, а другите двама, Иван и Алексей — от втората. Първата жена на Фьодор Павлович беше от доста богатия и знатен род на дворяните Миусови, също помешчици от нашата околия. Как се беше случило, че момиче със зестра, пък и красиво, и на това отгоре от ония живи умници, които вече често се срещат в днешното ни поколение, но са се появявали и по-рано, е могло да се омъжи за такъв нищожен „мухльо“, както всички го наричаха тогава, няма да обяснявам твърде. Аз например познавах една госпожица, още от миналото „романтично“ поколение, която след няколкогодишна загадъчна любов към един господин, за когото впрочем всеки момент можеше да се омъжи най-спокойно, накрая сама си изпосъчини разни непреодолими пречки и в една бурна нощ се хвърли от висок бряг, подобен на скала, в доста дълбоката и бърза река и загина в нея просто от каприз, единствено за да прилича на Шекспировата Офелия2, и то до такава степен, че ако тази скала, тъй отдавна избрана и обикната от нея, не беше тъй живописна, а на нейно място имаше само прозаичен плосък бряг, може би изобщо нямаше да се самоубие. Този факт е истински и вероятно в нашия руски живот през последните две-три поколения такива или от подобен род факти е имало доста много. Така и постъпката на Аделаида Ивановна Миусова е била несъмнено отзвук на чужди веяния и също на мисълта навек пленена3. Тя може би е искала да прояви женска самостоятелност, да се изправи срещу обществените условности, против деспотизма на своя род и семейство, а услужливата фантазия я е убедила, макар и само за миг, да речем, че Фьодор Павлович въпреки своето положение на храненик все пак е един от най-смелите и най-присмехулни хора на оная преходна към всичко по-добро епоха, докато той беше само злобен шут и нищо повече. Пикантното беше също и това, че историята свърши с отвличане, а това се оказа много привлекателно за Аделаида Ивановна. Фьодор Павлович пък дори и поради социалното си положение беше твърде подготвен тогава за всякакви подобни истории, защото страстно желаеше да си уреди кариерата по какъвто и да било начин; а да се вмъкне в едно добро семейство и да вземе зестра, беше много привлекателно за него. Колкото за взаимна любов, такава май изобщо нямаше — нито от страна на булката, нито от негова страна, макар Аделаида Ивановна да беше хубавица. Така че този случай беше може би единствен по рода си в живота на Фьодор Павлович, извънредно голям сладострастник през целия си живот, готов веднага да се лепне за коя да е фуста, стига само тя да го повика. А същевременно единствено тази жена не беше предизвикала особена страст у него.
Аделаида Ивановна веднага след отвличането моментално разбра, че само презира мъжа си и нищо повече. По такъв начин последиците от брака се проявиха с извънредна бързина. Макар че семейството се примири, дори доста скоро, с това събитие и даде зестра на бегълката, между съпрузите започна съвсем безреден живот с вечни сцени. Говореше се, че в тези отношения младата съпруга проявила много повече благородство и извисеност, отколкото Фьодор Павлович, който, както се знае сега, още тогава й пипнал наведнъж всичките парици, близо двадесет и пет хиляди, които тя току-що била получила, така че тия хилядарчици оттогава вече за нея все едно че направо изчезнали вдън земя. Селцето, пък и една доста хубава градска къща, които също й се падаха зестра, той дълго време и с всички сили се мъчи да припише на свое име чрез съответен документ и сигурно щеше да сполучи дори само поради, тъй да се каже, презрението и отвращението, което будеше у съпругата си всеки миг с безсрамните си изнудвания и молби, дори само поради душевната й умора, да й се махне от главата. Но, за щастие, намеси се семейството на Аделаида Ивановна и попречи на плячкаджията. С положителност се знае, че между съпрузите често ставали побоища, но според разказите ме биел Фьодор Павлович, ами Аделаида Ивановна, дама буйна, смела, мургава, нетърпелива, надарена със забележителна физическа сила. Най-сетне тя си заряза къщата и избяга от Фьодор Павлович с един семинарист-учител, жив-умрял от сиромашия, като остави на Фьодор Павлович тригодишния Митя. Фьодор Павлович тутакси превърна къщата в истински харем и се отдаде на най-разпасано пиянство, а в антрактите обикаляше, кажи-речи, цялата губерния и сълзливо се оплакваше на всеки срещнат от напусналата го Аделаида Ивановна, като разказваше такива подробности, каквито е прекалено срамно един съпруг да разказва за брачния си живот. И най-вече, на него като че ли му беше приятно и дори го ласкаеше да играе пред всички смешната си роля на обиден съпруг и дори да поразкрасява подробностите от нанесената му обида. „Ще рече човек, че някакъв чин сте получили, Фьодор Павлович, така доволен изглеждате въпреки цялата ви скръб“ — казваха му някои присмехулници. А мнозина дори добавяха, че му е приятно да се яви в подновения си вид на шут и че нарочно, за по-комично, се преструва, че уж не забелязва смешното си положение. Кой знае впрочем, може би това у него беше и наивност. Най-сетне той успя да открие следите на бегълката. Нещастницата се оказа в Петербург, където се преселила с нейния семинарист и безрезервно се отдала на най-пълна еманципация. Фьодор Павлович тутакси се защура и взе да се стяга за Петербург — за какво, и той самият, разбира се, не знаеше. И в същност тогава може би щеше да замине; но след като взе такова решение, веднага сметна, че има особено право за ободряване преди заминаването да се отдаде отново на безкрайно пиянство. И ето тъкмо в това време семейството на съпругата му получи известие, че се е поминала в Петербург. Поминала се някак внезапно, на някакъв таван, според някои слухове — от тиф, според други — може би от глад. Фьодор Павлович научил за смъртта на съпругата си пиян; разправяха, че хукнал по улицата и почнал да крещи, вдигайки от радост ръце към небето: „Нине отпущаещи4“, а според други — плакал и ридал като малко дете, и толкова плакал, че дори било жално да го гледа човек въпреки цялото отвращение към него. Много е възможно да е било и едното, и другото, тоест да се е радвал на освобождението си и да е плакал за освободителката — всичко заедно. В повечето случаи хората, дори злодеите, са много по-наивни и простодушни, отколкото изобщо мислим за тях. А и ние сме същите.
2
3
4