II. Отървал се от първия син
Разбира се, можем да си представим какъв възпитател и баща би могъл да бъде такъв човек. На него, като на баща именно, му се случи онова, което трябваше да се случи, тоест той абсолютно и напълно изостави детето си, родено му от Аделаида Ивановна, не от злоба към него, нито от някакви засегнати съпружески чувства, а просто защото абсолютно го забрави. Докато досаждаше на всички със сълзите и оплакванията си, а къщата си бе превърнал в развратен вертеп, тригодишното момченце Митя беше поето от верния слуга на това семейство Григорий и ако не беше се погрижил тогава той за него, може би нямаше да има дори кой да смени ризката на детето. При туй случи се така, че роднините на детето по майка също като че ли го забравиха отначало. Дядо му, тоест самият господин Миусов, бащата на Аделаида Ивановна, тогава вече не беше жив; овдовялата му съпруга, бабата на Митя, преселила се в Москва, тежко се беше поболяла, сестрите й пък се изпоомъжиха, така че се наложи почти цяла година Митя да прекара у слугата Григорий и да живее в неговата къщурка в двора. Впрочем и да си беше спомнил татко му за него (не можеше пък наистина да не знае за неговото съществуване), той самият щеше да го изпрати в същата къщичка, защото детето, колкото и да е, би му пречило в неговия безпътен живот. Случи се обаче така, че от Париж се върна братовчедът на покойната Аделаида Ивановна, Пьотър Александрович Миусов, който отсетне много години живя в чужбина, а тогава още съвсем млад човек, ала изключение между Миусовци — просветен, столичен, чуждоземски и при това през целия си живот европеец, а към края на живота си либерал от четиридесетте и петдесетте години. През цялата си кариера се беше свързвал с мнозина от най-либералните хора на своята епоха, и в Русия, и в чужбина, познаваше лично и Прудон, и Бакунин5, а особено обичаше да си спомня и разказва, вече към края на своите скитания, за трите дни на Февруарската парижка революция от четиридесет и осма година, като загатваше, че едва ли не лично е участвувал в нея на барикадите. Това беше един от най-хубавите спомени на младостта му. Имаше самостоятелно състояние, според предишните пропорции към хиляда души, чудесното му имение беше точно зад нашия градец и граничеше със земите на нашия знаменит манастир, с който Пьотър Александрович още в най-млади години, веднага щом получи наследството си, тутакси започна безкрайни дела за право на някакъв риболов в реката или на сечище в гората, не знам точно, но да започне дела с тия „клерикали“, той сметна дори за свой граждански и културен дълг. Като научи всичко за Аделаида Ивановна, която, разбира се, помнеше и дори някога й беше обърнал внимание, и като разбра, че е останал Митя, той въпреки цялото си младежко негодувание и презрение към Фьодор Павлович се намеси в тая работа. Тогава именно се и запозна за пръв път с Фьодор Павлович. Направо му съобщи, че би желал да се заеме с възпитанието на детето. Дълго време подир това той разказваше като характерен момент, че когато заговорил с Фьодор Павлович за Митя, онзи известно време сякаш изобщо не разбирал за какво дете става дума и дори като да се зачудил, че има някъде в дома си малък син. Даже и да имаше някакво преувеличение в разказа на Пьотър Александрович, все пак ще да е имало и нещо близко до истината. Но действително Фьодор Павлович цял живот обичаше да прави представления, изведнъж да изиграе пред вас някоя неочаквана роля и най-вече понякога без никаква нужда, дори направо в свой ущърб, както в сегашния случай например. Тази черта впрочем е свойствена на извънредно много, дори твърде умни хора, камо ли на такива като Фьодор Павлович. Пьотър Александрович поде цялата работа с въодушевление и дори бе определен (заедно с Фьодор Павлович) за опекун на детето, защото все пак от майката беше останало едно именийце, къща и малко земя. Митя наистина се пренесе у своя далечен вуйчо, но този вуйчо нямаше собствено семейство и тъй като веднага щом уреди и осигури паричните взимания от имотите си, незабавно побърза пак да замине за дълго време в Париж, той предаде детето на една от своите лели, московска дама. Случи се така, че като поживя в Париж, и той забрави детето, особено след същата Февруарска революция, която така силно бе поразила въображението му и която повече не можа да забрави през целия си живот. Московската дама пък умря и Митя премина към една от омъжените й дъщери. Струва ми се, че и след това още веднъж, за четвърти път, си смени гнездото. Няма да се разпростирам сега върху това, още повече, че ще има много да разказвам за първия син на Фьодор Павлович, а сега се ограничавам само с най-необходимите сведения за него, без които не мога и да почна романа.
5