о им дойде времето, както и един извънреден и съвсем неочакван епизод от процеса, който се разигра внезапно още преди съдебните разисквания и който несъмнено повлия върху страшния му и фатален изход. Ще отбележа само, че още в първите минути изпъкна ярко една особено характерна черта на това „дело“, забелязана от всички, а именно: извънредната сила на обвинението в сравнение със средствата, които имаше защитата. Това се разбра от всички още в първия миг, когато в тази страшна съдебна зала започнаха концентрирано да се групират фактите и полека-лека взе да изпъква целият този ужас и цялата тази кръв. На всички може би стана ясно още от първите стъпки, че това изобщо не е спорно дело, че тук няма съмнения, че в същност никакви разисквания не са потребни, че разискванията ще бъдат само за форма, но че престъпникът е виновен, че е виновен явно и напълно. Аз дори мисля, че и всички дами, всички до една, които жадуваха с такова нетърпение оправдаването на интересния подсъдим, бяха в същото време съвсем уверени в пълната му вина. Нещо повече, струва ми се, те дори биха се огорчили, ако вината му не се потвърдеше до такава степен, защото не би била толкова ефектна развръзката да се оправдае престъпникът. А че ще го оправдаят — в това, чудно нещо, всички дами бяха напълно уверени почти до последната минута: „виновен е, но ще го оправдаят от хуманност, поради новите идеи, поради новите чувства, които сега са на мода“, и пр., и пр. Заради това именно се бяха стекли тук с такова нетърпение. Мъжете пък най-много се интересуваха от борбата между прокурора и прославения Фетюкович. Всички се учудваха и се питаха: какво може да направи от такъв загубен процес, от толкова безнадежден случай дори такъв талант като Фетюкович? — и затова следяха с напрегнато внимание неговите подвизи стъпка по стъпка. Но Фетюкович до самия край, до самата своя реч остана загадка за всички. Опитните хора предчувствуваха, че той има система, че вече си е съставил план, че има цел, но каква — беше почти невъзможно да се отгатне. Обаче неговата увереност и самонадеяност биеше на очи. Освен това всички веднага забелязаха с удоволствие, че той за толкова краткия си престой при нас, само за някакви си три дни може би, беше съумял удивително добре да се запознае с делото и беше го „изучил до тънкости“. По-късно например се разказваше с наслада как той успял своевременно да „подведе“ всички прокурорски свидетели и доколкото е възможно, да ги обърка, но най-вече да подбие нравствената им репутация и следователно да подбие и техните показания. Смяташе се впрочем, че го прави най-многото за игра; така да се каже, за известна юридическа бляскавост, за да не изпусне нещо от приетите адвокатски похвати; защото всички бяха убедени, че някаква голяма и крайна полза от всички тези „подбивания“ не може да постигне и вероятно сам го разбира най-добре, зареден с някаква своя идея, някакво засега още прикрито оръжие за защита, което изведнъж ще извади наяве щом му дойде времето. Но засега все пак, съзнавайки силата си, той сякаш си играеше и се забавляваше. Така например, когато разпитваха Григорий Василиевич, бившия камериер на Фьодор Павлович, който даваше най-капиталното показание за „отворената врата към градината“, защитникът просто се вкопчи в него, когато на свой ред почна да задава въпроси. Трябва да се отбележи, че Григорий Василиевич се яви в залата със спокоен и едва ли не величав вид, без да се смути ни най-малко нито от величието на съда, нито от присъствието на огромна публика, която го слушаше. Той даваше показанията си с такава увереност, все едно разговаряше насаме със своята Марфа Игнатиевна, само може би по-почтително. Невъзможно беше да го обърка човек. Най-напред прокурорът го разпитва надълго за всички подробности в семейство Карамазови. Семейната картина ясно изпъкна. Чувствуваше се, виждаше се, че свидетелят е простодушен и безпристрастен. При цялото си дълбоко уважение към паметта на бившия си господар, той например все пак заяви, че онзи бил несправедлив към Митя и „не възпита децата както трябва. Това малко дете въшки щяха да го изядат, да не бях аз — прибави той, като разправяше за детските години на Митя. — И също не беше редно за бащата да обижда сина си в майчиното му родово имение.“ На въпроса на прокурора какви основания има да твърди, че Фьодор Павлович е онеправдал сина си в сметките, Григорий Василиевич за всеобщо учудване не представи абсолютно никакви основателни данни, но все пак държеше на това, че сметката със сина му е била „неправилна“ и че наистина „се следваше да му доплати няколко хиляди“. Тук трябва да отбележа, че този въпрос — наистина ли Фьодор Павлович не е доплатил нещо на Митя, прокурорът особено настойчиво поставяше после и на всички онези свидетели, на които можеше да се постави, включително на Альоша и Иван Фьодорович, но от нито един свидетел не получи никакви точни сведения; всички потвърждаваха факта, но никой не можеше да представи никакво що-годе ясно доказателство. След като Григорий описа сцената на трапезата, когато Дмитрий Фьодорович се втурнал и се сбил с баща си, заплашвайки да се върне да го убие, мрачно впечатление завладя залата, толкова повече, че старият слуга разказваше спокойно, без излишни приказки, със своеобразен език, а излезе страшно красноречиво. За обидата си от Митя, който го беше ударил тогава по лицето и го беше повалил, той отбеляза, че не се сърди и отдавна му е простил. За покойния Смердяков се изрази, като се прекръсти, че тоя момък имал способности, но бил глупав и угнетен от болестта, а най-вече безбожник, и че Фьодор Павлович и най-големият му син288 го учили на безбожество. Но за честността на Смердяков потвърди почти с жар и веднага разправи как Смердяков някога си, като намерил изпуснати господарски пари, не ги скрил, а ги занесъл на господаря и онзи за това „му подари жълтица и оттам нататък почнал да му доверява всичко“. А за отворената врата към градината потвърди с упорита настойчивост. Впрочем него го разпитваха толкова много, че не мога да си спомня всичко. Най-после разпитът премина към защитника и първата му работа беше да разпита за пакета, в който „уж“ били заделени от Фьодор Павлович три хиляди рубли за „известната особа“. „Виждали ли сте го самият вие, който толкова дълги години сте били близък на господаря си?“ Григорий отговори, че нито го е виждал, нито е чувал за тези пари „до най-последно време, когато почнаха сега да говорят всички за това“ Тоя въпрос за пакета Фетюкович, от своя страна, също задаваше на всички свидетели, които можеше да запита за това, със същата упоритост, както прокурорът въпроса си за подялбата на имуществото, и от всички също получаваше само един отговор, че никой не е виждал пакета, макар че мнозина бяха чували за него. Тази упоритост на защитника по този въпрос забелязаха всички още отначало.
вернуться
… и най-големият му син… — В същност става дума за Иван, който е средният син. „Трябва да отбележим, че Митя по възраст е най-голям, но в идеен план мястото му е между Иван и Альоша.“ Иван и Альоша са полюси. „И така, единият брат е атеист. Отчаяние. Другият — изцяло фанатик. Третият — бъдещото поколение, живата сила, новите хора.“ (Достоевский, т.16, стр.16) Характеристиката на бъдещите герои в последния роман се дава тук от гледна точка на идейната им позиция. Единият (впоследствие Иван) е атеист, другият (Альоша) е вярващ. Третият (Митя) няма идейна позиция и това не е случайно. На него („живата сила, новите хора“) му се предоставя само правото да избере единия път от двата възможни. Да напомним, че в същия дух е изказването на прокурора в „Братя Карамазови“: „В противоположност на «европеизма» и на «народните начала» на братята си той (Митя) сякаш изразява непосредствената Русия…“ В същност Митя е средният брат.
Очевидно желание да доближи полюсите в максимална близост кара Достоевски да направи Иван и Альоша едноутробни братя. Стремежът да се представи изборът на Митя като авторитетно обективен подбужда автора подчертано да отдели този герой от двамата други синове на Фьодор Павлович. Но втората цел (Митя да бъде поставен между тях), макар и сякаш несъвместима с първата, също е постигната тук.
Това се получава благодарение на странните, но много характерни „грешки“, които допускат героите на романа, когато говорят за братя Карамазови. (В. В. Ветловская, Позтика романа „Братья Карамазовы“, Наука, Л., 1977, с. 194) — Бел. С.Б.