— Браво, докторе! — извика Митя от мястото си. — Точно така!
Разбира се, веднага го възпряха, но мнението на младия лекар има най-решаващо въздействие както върху съда, така и върху публиката, защото, както се оказа после, всички бяха съгласни с него. Впрочем доктор Херценщубе, разпитан вече като свидетел, съвсем неочаквано изведнъж се оказа полезен за Митя. Като стар жител на града, който отдавна познава семейство Карамазови, той даде някои показания, твърде интересни за „обвинението“, и изведнъж, сякаш нещо се беше сетил, допълни:
— И все пак клетият младеж можеше да има несравнено по-добра съдба, защото беше с добро сърце и като дете, и след детството си, защото аз знам това. Но руската пословица казва: „Ако някой има един ум, това е добре, но ако му дойде на гости и още един умен човек, още по-добре, защото тогава ще станат два ума, а не само един…“
— Два ума от един по-добри — подсказа нетърпеливо прокурорът, който отдавна вече знаеше навика на старчето да говори бавно, мудно, без да се смущава от впечатлението, което прави, и от това, че хората го чакат, а, напротив, цени своето бавно, картофено и винаги радостно-самодоволно немско остроумие. А старчето обичаше да остроумничи.
— О, д-да, и аз казвам същото — подхвана упорито той, — два ума са по-добри от един ум. Но при него не е дошъл други с ум, а той е пуснал и своя… Как беше това, къде го е пускал? Тази дума — къде е пуснал ума си, я забравих — продължаваше той, като въртеше ръка пред очите си, — ах, да, шпацирен.
— На разходка?
— Е, да, на разходка, и аз казвам същото. Та неговият ум тръгнал да се разхожда и стигнал до такова дълбоко място, дето се загубил. А иначе той беше благороден и чувствителен младеж, о, аз много добре го помня, още ей такова детенце, захвърлено от баща си в задния двор, когато тичаше по земята без обущенца и с панталонки с една презрамка…
Някаква сантиментална и проникновена нотка се почувствува изведнъж в гласа на честното старче. Фетюкович изведнъж трепна, като че ли предчувствуваше нещо, и мигом се улови за това.
— О, да, самият аз тогава бях още млад човек… Аз… да, тогава бях четиридесет и пет годишен и току-що бях дошъл тук. И ми стана жал тогава за детето и се попитах: защо не мога да му купя една фунийка… Да — но какво една фунийка? Забравих как се казва… една фунийка от онова, което децата много обичат, как беше, их, как беше… — замаха пак докторът с ръце — то расте на дърво и го късат, и го раздават на всички…
— Ябълки?
— О, н-не! Фунийка, фунийка, ябълките се продават на парче, а не във фунийка… не, те са много и всички мънички, слагат се в устата и хр-р-рас!…
— Лешници?
— Е, да, лешници, и аз това казвал! — най-спокойно, като че изобщо не беше дирил думата, потвърди докторът, — и аз му занесох една фунийка лешници, защото дотогава никой никога не беше занасял на момченцето една фунийка лешници, и вдигнах показалец и му казах: „Момченце! Gott der Vater“292 — то се засмя и каза: „Gott der Vater. — Gott der Sohn“293. To пак се засмя и пошепна. „Gott ler Sohn. — Gott der heilige Geist“294 Тогава то се засмя още и каза, колкото можеше: „Gott der heilige Geist“. А аз си отидох. На третия ден минавам покрай тях, а той ми вика: „Чичо, Gott der Vater, Gott der Sohn“ и забравил само „Gott der heilige Geist“, но аз му го казах и пак ми стана много жал за него. Но него го изпратиха някъде и аз вече не го виждах. И ето изминаха двадесет и три години, седя една сутрин в кабинета си вече с побеляла глава и изведнъж влиза един цветущ младеж, когото никак не мога да позная, но той вдигна показалеца и казва със смях: „Gott der Vater, Gott der Sohn und Gott der heilige Geist! Току-що пристигнах и дойдох да ви благодаря за фунийката лешници; защото тогава никой никога не беше ми купувал фунийка лешници, а само вие ми купихте фунийка лешници.“ И тогава аз си спомних моята щастлива младост и клетото момченце на двора, без обущенца, и сърцето ми се обърна, и аз казах: „Ти си благодарен младеж, защото си помнил цял живот тази фунийка лешници, които ти донесох в твоето детство.“ И аз го прегърнах и го благослових. И заплаках. Той се смееше, но той и плачеше… защото русинът твърде често се смее там, дето трябва да плаче. Но той и плачеше, аз го видях. А сега, уви!…