— И сега плача, немецо, и сега плача, човече божи!… — викна изведнъж Митя от мястото си.
Така или иначе, това анекдотче направи донякъде благоприятно впечатление на публиката. Но главният ефект в полза на Митя дойде от показанията на Катерина Ивановна, за които сега ще разкажа. Пък и изобщо, когато започнаха свидетелите à décharge295, тоест призованите от защитника, съдбата сякаш изведнъж и дори сериозно се усмихна на Митя и — което е най-забележително — неочаквано дари за самата защита. Но преди Катерина Ивановна беше разпитан Альоша и той изведнъж си припомни един факт, който изглеждаше дори вече като положително свидетелство срещу една от най-важните точки на обвинението.
IV. Щастието се усмихва на Митя
Това стана съвсем неочаквано дори за самия Альоша. Той беше призован без клетва и аз помня, че всички страни се отнесоха към него още от първите думи на разпита с извънредна мекота и симпатия. Личеше си, че го предшествуваше добра слава. Альоша даваше показанията си скромно и сдържано, но в показанията му явно проличаваше гореща симпатия към неговия нещастен брат. Като отговаряше на един въпрос, той очерта характера на брат си като човек може би необуздан и увлечен от страстите си, но също така и благороден, горд и великодушен, готов дори на саможертва, ако я поискат от него. Призна впрочем, че брат му е бил през последните дни поради страстта си към Грушенка, поради съперничеството с баща си, в непоносимо положение. Но отхвърли с негодувание дори предположението, че брат му е могъл да убие с цел грабеж, макар и да призна, че тези три хиляди са се превърнали в ума на Митя почти в някаква мания, че той ги е смятал за недодадено му поради измама на баща му наследство и макар че не е никак користолюбив, но не можел дори да заговори за тези три хиляди без изстъпление и ярост. За съперничеството между двете „особи“, както се изрази прокурорът, тоест между Грушенка и Катя, отговори уклончиво и дори на един или два въпроса съвсем отказа да отговаря.
— Поне казвал ли ви е брат ви, че има намерение да убие баща си? — попита прокурорът. — Можете да не отговаряте, ако намерите за нужно — прибави той.
— Направо не ми е говорил — отвърна Альоша.
— А как? Косвено?
— Той ми каза веднъж за своята лична омраза към баща ми и че го е страх, че… в някоя минута на крайност… в минута на отвращение може би би могъл и да го убие.
— И вие, като го чухте, повярвахте ли?
— Не бих казал, че съм повярвал. Но винаги съм бил сигурен, че едно висше чувство винаги ще го спаси в съдбоносната минута, както и го е спасило в същност, защото не той е убил баща ми — твърдо завърши Альоша така високо, че го чу цялата зала. Прокурорът трепна като боен кон, чул тръбния сигнал.
— Бъдете сигурен, че изцяло вярвам в най-пълната искреност на вашето убеждение, без да го обуславям и без да го асимилирам ни най-малко с любовта ви към вашия нещастен брат. Вашият своеобразен възглед върху целия трагичен случай, който се е разиграл в семейството ви, вече ни е известен от предварителното следствие. Няма да скрия от вас, че той е крайно особен и противоречи на всички други показания, получени от прокуратурата. И затова намирам за нужно да ви попитам вече настойчиво какви именно данни са въздействували на мисълта ви и са я насочили към категоричното убеждение за невинността на брат ви и, напротив, за виновността на друго лице, което вие вече конкретно посочихте в предварителното следствие?
— В предварителното следствие само отговарях на въпросите — изрече тихо и спокойно Альоша, — а не дойдох сам с обвинение срещу Смердяков.
— И все пак го посочихте?
— Посочих го според думите на брат си Дмитрий. Още преди разпита ми разправиха какво е станало при ареста му и как тогава той самият е посочил Смердяков. Вярвам напълно, че брат ми не е виновен. А щом не е той убиецът, то…
— То е Смердяков ли? А защо именно Смердяков? И защо именно вие така окончателно сте убеден в невинността на брат си?
— Не можех да не повярвам на брат си. Знам, че той няма да ме излъже. Видях по лицето му, че не ме лъже.
295