Председателят почна оттам, че е свидетел без клетва, че може да отговаря или да премълчава, но че, разбира се, всичко, което каже, трябва да бъде по съвест и т.н., и т.н. Иван Фьодорович слушаше и го гледаше с мътен поглед; ала изведнъж лицето му полека-лека взе да се разведрява в усмивка и щом председателят, който го гледаше с учудване, престана да говори, той изведнъж се разсмя.
— Е, друго? — високо попита той.
В залата всичко стихна, нещо сякаш се почувствува. Председателят се обезпокои.
— Вие… може би не сте още съвсем здрав? — проговори той, търсейки с очи съдебния пристав.
— Не се безпокойте, ваше превъзходителство, аз съм достатъчно здрав и мога да ви разправя някои любопитни неща — отговори изведнъж съвсем спокойно и почтително Иван Фьодорович.
— Имате да направите някакво особено съобщение? — продължаваше все още недоверчиво председателят.
Иван Фьодорович сведе очи, помълча няколко секунди и като вдигна пак глава, отговори сякаш със заекване:
— Не… нямам. Нямам нищо особено.
Почнаха да му задават въпроси. Той отговаряше някак съвсем неохотно, някак подчертано кратко, дори с някакво отвращение, което растеше все повече и повече макар впрочем да отговаряше все пак разбрано. За много неща каза, че не знаел. За сметките на баща си с Дмитрий Фьодорович не знаел нищо. „И не съм се занимавал с това“ — каза той. Заплахи да убие баща им е чувал от подсъдимия. За парите в плика бил чувал от Смердяков…
— Все същото — прекъсна той изведнъж с уморен вид, — нищо особено не мога да съобщя на съда.
— Виждам, че не сте добре, и ви разбирам… — почна председателят.
Той се обърна към страните, към прокурора и защитника, като ги приканваше, ако намерят за нужно, да зададат въпроси, но изведнъж Иван Фьодорович с изнемощял глас помоли:
— Освободете ме, ваше превъзходителство, чувствувам се много зле.
И с тези думи, без да дочака разрешение, изведнъж се обърна и тръгна да излезе из залата. Но като направи четири крачки, спря се, сякаш изведнъж обмислил нещо, леко се усмихна и пак се върна на предишното си място.
— Аз, ваше превъзходителство, съм като онази селска мома… знаете ли, как беше: „Да река — рипам, да река — не рипам.“296 Подире й вървят със сукман или с вълнена фуста там, за да рипне вътре, за да я вържат и да я поведат на венчавка, а тя вика: „Да река — рипам, да река — не рипам“… Това е обичай у някаква наша народност…
— Какво искате да кажете е това? — попита строго председателят.
— Ето — извади изведнъж Иван Фьодорович пачка банкноти, — ето парите… същите, които са били в ей този пакет — той кимна към масата с веществените доказателства — и заради които е убит баща ми. Къде да ги сложа? Господин съдебен пристав, предайте ги.
Съдебният пристав взе цялата пачка и я предаде на председателя.
— По какъв начин са могли тия пари да попаднат у вас… ако това са същите пари? — възкликна учуден председателят.
— Получих ги от Смердяков, от убиеца, вчера. Бях при него, преди да се обеси. Той е убил баща ми, а не брат ми. Той го е убил, а пък аз съм го подучил да го убие… Кой не желае смъртта на баща си?…
— Вие с ума си ли сте, или не? — извика неволно председателят.
— Там е работата, че съм с ума си… и то със своя подъл ум, такъв, с какъвто сте и вие, с какъвто са и всички тези… м-мутри! — обърна се той изведнъж към публиката. — Убиха баща ми, а се преструват, че ги е страх — скръцна зъби той със злобно презрение. — Глезят се един пред друг. Лъжци! Всички желаят смъртта на баща си. Един гад изяжда друга гадина… Ако не е отцеубийство — всички ще се ядосат и ще се разотидат озлобени… Зрелища! „Хляб и зрелища!“ Впрочем и мене си ме бива! Имате ли вода, дайте ми да пия297, за Бога! — хвана се той изведнъж за главата.
Съдебният пристав тутакси се приближи до него. Альоша изведнъж скокна и извика: „Той е болен, не му вярвайте, той е в нервна треска!“ Катерина Ивановна стана бързо от стола си и вцепенена от ужас, гледаше Иван Фьодорович. Митя се надигна и с някаква безумна, изкривена усмивка жадно гледаше и слушаше брат си.
— Успокойте се, не съм побъркан, аз съм само убиец! — почна пак Иван. — От убиец не може да се иска красноречие… — добави той изведнъж, кой знае защо, и се изсмя криво.
296
297