Прокурорът, явно смутен, се наведе към председателя. Членовете на съда неспокойно зашепнаха помежду си. Фетюкович, вслушвайки се, цял наостри уши. Залата замря в очакване. Председателят:
— Свидетелю, вашите думи са непонятни и не са за тука. Успокойте се, ако можете, и разправете… ако наистина имате какво да кажете. С какво можете да потвърдите това признание… ако само това не са бълнувания?
— Там е работата, че нямам свидетели. Това куче Смердяков няма да ви изпрати показания от онзи свят… в плик. Все пликове чакате, стига ви и един. Аз нямам свидетели… Освен един, може би — замислено се усмихна той.
— Кой е вашият свидетел?
— С опашка, ваше превъзходителство, няма да е според протокола! Le diable n’existe point!298 Не обръщайте внимание, нищо и никакъв дребен дявол — прибави той, като веднага престана да се смее и сякаш конфиденциално, — той трябва да е тук някъде, ей под тази маса с веществените доказателства, къде другаде, ако не там? Вижте какво, чуйте ме: аз му казах: „Не искам да мълча“, а той ми разправя за геологическия преврат… глупости! Освободете прочее този изверг… той запя химн, това е, защото му е леко! Все едно, че някой пиян мерзавец е заревал как „замина Ванка в Питер“, пък аз за две секунди радост давам квадрилион квадрилиони. Не ме познавате вие мене! О, колко е глупаво всичко това при вас! Хайде, приберете мен вместо него! Все за нещо съм дошъл… Защо, защо всичко това е толкова глупаво…
И той пак почна бавно и сякаш замислено да оглежда залата. Но всички вече се раздвижиха. Альоша понечи да се спусне към него от мястото си, но съдебният пристав хвана Иван Фьодорович за ръката.
— Това пък какво е! — извика той, впил поглед в лицето на пристава, и изведнъж го хвана за раменете и яростно го тръшна на пода. Но стражата вече бе успяла да притича, хванаха го и тогава той нададе голям вик.299 И през цялото време, докато го изнасяха, викаше и крещеше нещо несвързано.
Настъпи суматоха. Не мога да си спомня всичко поред, аз самият бях развълнуван и не можех да наблюдавам. Знам само, че после, когато всичко се успокои и всички разбраха каква е работата, съдебният пристав си изпати, макар че обясни разумно на началството, че свидетелят е бил през цялото време здрав, че го прегледал докторът, когато преди час му станало малко лошо, но че преди да влезе в залата, говорел съвсем свързано, тъй че не било възможно да се предвиди това; а той сам, напротив, настоявал и искал непременно да даде показания. Но преди хората да се поуспокоят и да дойдат на себе си, тутакси след тази сцена се разрази и друга: Катерина Ивановна изпадна в истерия. Тя почна да пищи високо и да ридае, но не искаше да излезе, дърпаше се, молеше да не я извеждат и изведнъж закрещя на председателя:
— Аз трябва да дам още едно показание, веднага… веднага!… Ето този лист, писмо… вземете, прочетете го по-скоро, по-скоро! Това писмо е на този изверг, ей на този! — Тя сочеше Митя. — Той е убил баща си, ще видите сега, той ми пише как ще убие баща си! А онзи е болен, болен, той е в делириум. Аз виждам от три дни, че е в огница!
Тъй крещеше тя обезумяла. Съдебният пристав взе листа, който тя подаваше на председателя, а тя се свлече на стола, закри лице и почна конвулсивно и беззвучно да ридае, като цяла се тресеше и сподавяше и най-малкия стон от страх, че ще я изведат от залата. Листът, който бе подала, беше същото онова писмо на Митя от кръчмата „Столичен град“, което Иван Фьодорович наричаше документ с „математическа“ важност. Уви, признаха му именно тази математичност и да не беше това писмо, може би с Митя нямаше да е свършено или поне нямаше да свърши така ужасно! Повтарям, беше трудно да се следят подробностите. Всичко това и досега го виждам в същата суматоха. Изглежда, председателят веднага съобщи новия документ на съда, на прокурора, на защитника, на съдебните заседатели. Помня само как почнаха да разпитват свидетелката. На въпроса: успокоила ли се е, меко зададен й от председателя, Катерина Ивановна бързо извика:
— Аз съм готова, готова! Напълно съм в състояние да ви отговарям — прибави тя, очевидно страхувайки се все още ужасно да не би да не я изслушат. Помолиха я да обясни по-подробно: какво е това писмо и при какви обстоятелства го е получила.
— Получих го в навечерието на самото престъпление, а той го е писал един ден по-рано, в кръчмата, значи, два дни преди престъплението си — вижте, то е написано върху някаква сметка! — извика тя, като се задъхваше. — Тогава той ме ненавиждаше, защото сам извърши подла постъпка и тръгна подир онази твар… и още за това, че ми дължеше тези три хиляди рубли… О, на него му беше обидно за тези три хиляди пак поради неговата низост! С тези три хиляди вижте как беше — аз ви моля, моля ви да ме изслушате: три седмици преди да убие баща си, той дойде една сутрин при мен. Аз знаех, че му трябват пари, знаех и за какво — ето именно за това, да съблазни онази твар и да замине с нея. Знаех тогава, че вече ми е изменил и иска да ме напусне, и аз, аз лично му връчих тогава тези пари, сама му ги предложих, уж да ги изпрати на сестра ми в Москва — и когато му ги давах, погледнах го в лицето и казах, че може да ги изпрати, когато ще, „дори след един месец“. Е, как, как няма да разбере, че му казвам направо в очите: „Тебе ти трябват пари, за да ми изневериш с твоята твар, на ти тези пари, сама ти ги давам, вземи ги, щом си толкова нечестен и можеш да ги вземеш!…“ Аз исках да го улича и какво стана? Той ги взе, той ги взе и ги отмъкна и ги (изхарчи с онази твар там за една нощ… Но той разбра, той разбра, че знам всичко, уверявам ви, че той тогава разбра и това, че като му давам парите, само го изпитвам: дали ще бъде толкова безчестен, че да ги вземе от мене, или не. Гледах го в очите и той ме гледаше в очите, и всичко разбираше, всичко разбираше, но взе, но взе и отнесе парите ми!
299