Да, мисля, че нашите зрителни дами останаха доволни: зрелището беше богато. После, помня, се появи московският доктор. Струва ми се, председателят и по-рано бе пращал пристава да се разпореди за оказване помощ на Иван Фьодорович. Докторът доложи на съда, че болният е в много опасна криза на нервно разстройство и би трябвало веднага да се отведе. На въпросите на прокурора и защитника потвърди, че пациентът е ходил при него завчера и че той му предрекъл още тогава скорошно нервно разстройство, но онзи не пожелал да се лекува. „Той беше положително в разстроено умствено състояние, сам ми призна, че вижда видения наяве, среща по улицата разни лица, които вече са починали, и че всяка вечер му се явява на гости сатаната“ — завърши докторът. Като даде показанията си, знаменитият лекар се оттегли. Представеното писмо от Катерина Ивановна бе прибавено към веществените доказателства. След оттегляне на съвещание съдът реши: да продължи съдебното следствие, а двете неочаквани показания (на Катерина Ивановна и на Иван Фьодорович) да се запишат в протокола.
Но аз няма повече да описвам по-нататъшното съдебно следствие. Пък и показанията на останалите свидетели бяха само повторение и потвърждение на предишните, макар че всички си имаха своите характерни особености. Но повтарям, всичко ще се сведе до едно в речта на прокурора, към която именно ще премина сега. Всички бяха възбудени, всички бяха наелектризирани от последната катастрофа и с изгарящо нетърпение чакаха час по-скоро само развръзката, речите на страните и присъдата. Фетюкович беше явно потресен от показанията на Катерина Ивановна. Затова пък прокурорът тържествуваше. Когато съдебното следствие завърши, даде се почивка, която продължи почти час. Най-после председателят откри съдебните прения. Струва ми се, беше точно осем часът вечерта, когато нашият прокурор Иполит Кирилович започна своята обвинителна реч.
VI. Речта на прокурора. Характеристика
Иполит Кирилович започна обвинителната си реч цял разтреперан от нервна треска, със студена нервна пот по челото и слепоочията, със студени и топли вълни по цялото тяло. Така каза после той самият. Смяташе тази реч за свой chef d’œuvre, за chef d’œuvre300 на целия си живот, за своя лебедова песен. Наистина девет месеца по-късно умря от скоротечна туберкулоза, та наистина излезе, че бе имал право тогава да се сравни с лебед, който пее своята последна песен, ако беше предчувстувал края си от по-рано. В тази реч той вложи цялото си сърце и всичкия си ум, който имаше, и неочаквано доказа, че в него са се таили и гражданско чувство, и „проклетите“ въпроси, поне доколкото те можеха да се поберат в главата на клетия ни Иполит Кирилович. Главно, неговото слово спечели с това, че беше искрено: той искрено вярваше във вината на подсъдимия; не по поръчка, не само по задължение го обвиняваше и издигайки глас за „отмъщение“, наистина бе разтърсван от желание „да спаси обществото“. Дори нашата дамска публика, в края на краищата враждебно настроена към Иполит Кирилович, признаваше все пак, че беше направил извънредно силно впечатление. Той започна с напрегнат, пресеклив глас, но после много скоро гласът му укрепна и отекна високо в залата и тъй — до края на речта. Но щом свърши, той насмалко не припадна.
„Господа съдебни заседатели — започна обвинителят, — настоящото дело прогърмя из цяла Русия. Но на какво, би рекъл човек, има да се учудваме, от какво тъй особено се ужасяваме? Ние, ние особено? Та ние сме хора, толкова свикнали на всичко това! Тук именно е нашият ужас, че такива мрачни дела почти са престанали да бъдат за нас ужасни! Ето от кое трябва да се ужасяваме, от навика си, а не от единичното злодеяние на този или онзи индивид. Къде са причините за нашето равнодушие, за нашето едва мъждукащо отношение към такива дела, към такива знамения на времето, които ни пророчествуват незавидни бъднини? Дали в нашия цинизъм, в ранното изтощаване на ума и въображението на толкова още младото наше общество, но толкова без време състарено? Дали в разклатените из основи наши нравствени устои, или в това дори, че тези нравствени устои може би изобщо ни липсват? Не разрешавам тези въпроси, но все пак те са мъчителни и всеки гражданин не че трябва, а е длъжен да страда от тях. Нашата току-що започваща, още плахата наша преса вече е направила все пак известни услуги на обществото, защото без нея ние никога не бихме научили поне отчасти за онези ужаси на разюзданата воля и нравственото падение, за които тя непрекъснато осведомява на своите страници вече всички, не само онези, които посещават залите на новия публичен съд, даруван ни в настоящото царуване. И какво четем ние почти всекидневно? О, всяка минута за такива неща, пред които дори сегашното дело бледнее и почти изглежда като нещо вече обикновено. Но най-важното е, че множеството наши руски, наши национални углавни дела свидетелствуват именно за нещо общо, за някаква обща беда, която се е вкоренила у нас и с която като с общо зло е вече трудно да се борим. Ето някакъв млад блестящ офицер от висшето общество, едва започнал своя живот и кариера, подло, тайно, без никакви угризения на съвестта заколва дребен чиновник, донякъде бивш негов благодетел, и слугинята му, за да открадне документа за дълга си, а заедно с това и другите парици на чиновника: «че ще ми потрябват за моите светски удоволствия и за кариерата ми занапред». Като заколва двамата, отива си, подложил възглавници под главите на двамата мъртъвци. Друг млад герой, отрупан с кръстове за храброст, умъртвява разбойнически насред друма майката на своя вожд и благодетел и докато надумва другарите си, уверява ги, че «тя го обича като свой син и затова ще послуша всичките му съвети и няма да вземе никакви предпазни мерки». Макар че това е изверг, но сега, в наше време, аз не смея да кажа вече, че този човек е само единичен изверг. Друг може и да не заколи, но ще помисли и ще почувствува също като него, в душата си той е безчестен също като него. Тайно, насаме със съвестта си може би той ще пита: «Че какво е това чест, и не е ли предразсъдък кръвта?» Може би ще викнат срещу мене и ще кажат, че съм болезнен човек, истеричен, клеветя чудовищно, бълнувам, преувеличавам. Нека, нека — и, Боже мой, как пръв аз бих се радвал да е така! О, не ми вярвайте, смятайте ме за болен, но все пак запомнете думите ми: ако само една десета, не, една двадесета част от думите ми е истина, то и тогава е ужасно! Вижте, господа, вижте как се застрелват младежите у нас: о, без никакви хамлетовски въпроси: «Какво ще бъде там?», без никакъв помен от такива въпроси, сякаш този въпрос, за нашия дух и за всичко, което ни чака след гроба, отдавна е зачеркнат в тяхната природа, погребан и засипан с пясък. Вижте в крайна сметка и нашия разврат, нашите сладострастници… Фьодор Павлович, нещастната жертва на текущия процес, в сравнение с някои от тях е почти невинен младенец. А ние всички го знаехме, «той между нас живя»301… Да, с психологията на руското престъпление ще се заемат може би някога най-напредничавите умове, и наши, и европейски, защото темата заслужава това. Но това изучаване ще стане някога по-късно, когато се отвори свободно време и когато цялата трагична немара на нашия настоящ момент отиде на по-заден план, та ще може вече да се разгледа и по-умно, и по-безпристрастно, отколкото например хора като мене могат да го сторят. А сега ние или се ужасяваме, или се преструваме, че се ужасяваме, а в същност, напротив, се наслаждаваме на това зрелище като любители на силни, ексцентрични преживявания, които раздвижват циничното ни лениво безделие, или пък като малки деца отпъждаме с ръце страшните призраци и крием глави във възглавницата, додето премине страшното видение, та после тутакси да го забравим в игри и веселие. Но все някога и ние трябва да почнем живота си трезво и смислено, трябва и ние да хвърлим поглед върху себе си като върху общество, трябва и ние да осмислим поне нещо в нашата обществена работа или макар само да започнем нашето осмисляне. Великият писател от предшествуващата епоха във финала на най-великото от произведенията си302, олицетворявайки цяла Русия в една смела руска тройка, която препуска към неизвестна цел, възклицава: «Ех, тройка, птица тройка, кой ли те е измислил?» И в горд възторг допълва, че пред тройката, вихрено литнала, почтително се дръпват всички народи. Тъй, господа, нека, нека се дърпат, почтително или не, но грях ми на душата, според моя възглед гениалният творец е завършил тъй или в изблик на детски невинно прекрасномислие, или просто от страх пред тогавашната цензура. Защото, ако в неговата тройка се впрегнат само неговите герои, собакевичи, ноздрьовци и чичиковци, който и да е коларят, доникъде няма да стигне с такива коне! А това са всичко на всичко предишните коне, които не могат да се мерят дори със сегашните, нашите още повече си ги бива…“
301
302