„Наистина — продължи той, — какво представлява това семейство Карамазови, което заслужи изведнъж такава печална известност в цяла Русия? Може би много преувеличавам, но ми се струва, че в картината на това «семейство» като че се долавят някои общи основни елементи на нашето съвременно интелигентно общество — о, не всички елементи, пък и това се долавя само в някакъв микроскопичен вид «подобно слънце в малка капка»303, но все пак нещо се е отразило, нещо се е проявило. Вижте този нещастен, разюздан и развратен старец, този «баща на семейство», толкова печално завършил своето съществувание. Дворянин, почнал кариерата си като беден хрантутеник, чрез ненадейна и неочаквана женитба пипнал за зестра малко капиталец, отначало дребен измамник и лъстив шут, с умствени способности в зародиш, впрочем далеч не слаби, но преди всичко лихвар. С течение на годините, тоест с нарастването на капиталеца, се поокуражава. Унижението и подмазването изчезват, остава само присмехулният и злобен циник и сладострастник. Цялата духовна страна е зачеркната, а жаждата за живот е извънредно голяма. Всичко е сведено дотам, че освен сладострастни наслаждения той не вижда нищо в живота, така учи и децата си. Бащински духовни някакви задължения — нула. Той им се присмива, той възпитава малките си деца в задния двор и се радва, когато заминават. Дори съвсем ги забравя. Всички нравствени правила на стареца са: après moi le déluge.304 Всичко обратно на понятието за гражданин, най-пълно, дори враждебно откъсване от обществото: «Ако ще целия свят огън да го гори, само на мене да ми е добре.» И му е добре, той е напълно доволен, жадува да изкара така още двадесет-тридесет години. Той измамва собствения си син и с неговите пари от наследството на майка му, които не иска да му даде, подмамва неговата, на сина си, любовница. Не, аз не искам да отстъпя защитата на подсъдимия на високоталантливия защитник, пристигнал от Петербург. Аз самият ще кажа истината, аз самият разбирам онази сума от негодувания, която е натрупал той в сърцето на сина си. Но стига, стига за този нещастен старец, той получи своето възмездие. Нека си спомним обаче, че това е баща, и то един от съвременните бащи. Ще обидя ли обществото, ако кажа, че той е дори един от многото съвременни бащи? Уви, толкова много от съвременните бащи само дето не се проявяват дотам цинично както този, защото са по-възпитани, по-образовани, а в същност са почти със същата философия като него. Но нека аз съм песимист, нека. Ние вече се разбрахме, че ще ми прощавате. Да се уговорим предварително: недейте ми вярва, не вярвайте, аз ще говоря, а вие не вярвайте. Но все пак оставете ме да се изкажа, все пак запомнете нещичко от моите думи. Но ето обаче децата на този старец, на този баща на семейство: единият е пред нас на подсъдимата скамейка, за него тепърва ще говорим, за другите ще спомена само мимоходом. От тези другите по-големият е един съвременен младеж, с бляскаво образование, с твърде силен ум, ала в нищо вече невярващ, много, твърде много нещо отхвърлил и зачеркнал, в живота, досущ като родителя си. Ние всички сме го чували, той беше приет дружелюбно в нашето общество. Той не криеше своите мнения, дори обратно, точно обратно, което именно ми дава смелост да говоря сега за него донякъде откровено, разбира се, не като за частно лице, а само като за член на семейство Карамазови. Вчера тук умря чрез самоубийство накрай града един болнав идиот, много замесен в настоящото дело, бившият слуга и може би незаконен син на Фьодор Павлович — Смердяков. На предварителното следствие той ми разказа с истерични сълзи как този младият Карамазов, Иван Фьодорович, го ужасил със своето душевно буйство. «Всичко, казва, на света според него е позволено и отсега нататък нищо не трябва да бъде забранено — ето на какво ме учеше постоянно.» Мене ми се струва, че този идиот е полудял окончателно именно заради този тезис… на който е бил обучен, макар, разбира се, да са повлияли за умственото му разстройство и епилепсията, и цялата тази страшна катастрофа, която се разигра в тяхната къща. Но у този идиот се мярна една много и много интересна забележка, която би направила чест и на по-умен наблюдател от него, ето защо именно заговорих за това: «Ако има — каза ми той — някой от синовете по характер да прилича; най-много на Фьодор Павлович, това е той, Иван Фьодорович!» С тази забележка прекъсвам започнатата характеристика, като смятам, че не е деликатно да я продължавам по-нататък. О, аз не искам да вадя по-нататъшни заключения и да прокобвам като гарван само гибел за една млада съдба. Ние видяхме вече днес тук, в тази зала, че непосредствената сила на правдата още живее в неговото младо сърце, че чувствата на семейна привързаност още не са окончателно притъпени у него от безверието и нравствения цинизъм, придобити повече по наследство, отколкото чрез истинско страдание на мисълта. Сега другият син — о, той е още юноша, благочестив и смирен, обратно на мрачния разлагащ мироглед на брат си, той дири да се лепне, така да се каже, към «народните начала» или към онова, което у нас се наричат с тази хитра дума в някои теоретически кътчета на нашата мислеща интелигенция. Той, видите ли, се е лепнал за манастира: без малко да стане монах. У него, струва ми се, някак безсъзнателно и така рано се е изразило това боязливо отчаяние, с каквото сега толкова много хора в нашето клето общество, уплашени от цинизма и разврата и погрешно приписвайки всичкото зло на европейското просвещение, се хвърлят, както казват те, към «родната почва»; така да се каже, в майчините прегръдки на родната земя, като деца, стреснати от призраци, и върху изсъхналата гръд на изтощената майка жадуват поне само спокойно да заспят и дори целия си живот да проспят, само и само да не виждат ужасите, които ги плашат. От моя страна аз желая на този добър и даровит юноша всичко най-хубаво, желая, щото неговото младо простодушие и стремление към народните начала да не се обърне после, както толкова често се случва, откъм нравствената страна — в мрачен мистицизъм, а от гражданската страна — в тъп шовинизъм — две качества, които заплашват може би с още по-голямо зло нацията, отколкото дори ранната поквара от зле разбраната и даром получена европейска просвета, от която страда големият му брат.“
304