— Говоря това за в случай, че станем лоши — продължи Альоша, — но защо да ставаме лоши, нали така, господа? Нека бъдем, първо и преди всичко, добри, после честни, а после — нека никога не се забравяме. Пак повтарям това. Аз ви се заклевам, господа, че няма да забравя никого от вас; всяко лице, което сега, в тази минута, ме гледа, аз ще си го спомня, ако ще и след тридесет години. Одеве Коля каза на Карташов, че уж не сме искали да знаем „за неговото съществование.“ Та нима аз мога да забравя, че Карташов съществува на света и че ето той не се изчервява вече както тогава, когато откри Троя, а ме гледа със своите чудесни, добри, весели очички. Господа, мили мои господа, нека всички бъдем великодушни и смели като Илюшечка, умни, смели и великодушни като Коля (но който ще стане много по-умен, когато порасне), да бъдем така срамежливи, но умни и мили като Карташов. Но защо говоря за тях двамата? Всички вие, господа, сте ми мили отсега нататък, всички ви аз ще скътам в сърцето си, а вас моля да скътате и мене във вашите сърца! Е, а кой ни събра в това добро и хубаво чувство, за което сега винаги, цял живот ще си спомняме и искаме да си спомняме, кой друг освен Илюшечка, доброто момче, милото момче, скъпото ни момче вовеки виков! Нека не го забравяме никога, вечна му и чиста памет в нашите сърца, от нине и вовеки веков!
— Да, да, вечна, вечна му памет! — извикаха всички момчета със своите звънливи гласове, с умилени лица.
— Нека помним и лицето му, и дрехите му, и сиромашките му ботушки, и малкия му ковчег, и нещастния му грешен баща, и как смело той беше въстанал сам срещу целия клас заради него!
— Ще помним, ще помним! — извикаха пак момчетата. — Той беше храбър, той беше добър!
— Ах, как го обичах! — възкликна Коля.
— Ах, дечица, ах, мили приятели, не се страхувайте от живота! Колко е хубав животът, когато извършиш нещо хубаво и правдиво.
— Да, да — възторжено повториха момчетата.
— Карамазов, ние ви обичаме! — извика неудържимо един глас, като че ли на Карташов.
— Обичаме ви, обичаме ви — подзеха всички. На мнозина очите се насълзиха.
— Ура за Карамазов! — възторжено викна Коля.
— И вечна памет на покойното момче! — с чувство прибави пак Альоша.
— Вечна памет! — подзеха пак момчетата.
— Карамазов! — извика Коля, — нима наистина религията казва, че ние всички ще възкръснем и ще оживеем, и ще се видим пак316 всички, и Илюшечка?
— Непременно ще възкръснем, непременно ще се видим и весело, радостно ще си разкажем всичко, което е било — отговори Альоша, полузасмян, полувъзторжен.
— Ах, колко хубаво ще бъде! — извика Коля.
— А сега край на приказките и да отидем на помена. Не се смущавайте, че ще ядем банички. Така е от памтивека, това е нещо вечно и в него има нещо хубаво — засмя се Альоша. — Хайде, да вървим! Ето, сега вървим ръка за ръка…
— И вечно така, цял живот ръка за ръка! Ура за Карамазов! — още веднъж възторжено викна Коля и още веднъж всички момчета подеха неговия вик.
316